Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 10

— Със сигурност ме преследват. Вървят по следите ми, душат наоколо…

— Успокой се. Всеки ден вали, невъзможно е да се намерят следите. А ти си на безлюдно място, в пущината. В дома на отшелник, който се е откъснал от света. По такъв начин, че на света също не му е лесно да го намери. Впрочем, ако искаш, мога да намеря начин да предам вест от теб на родителите ти или на приятелите ти.

— Ти дори не знаеш коя съм аз…

— Ти си ранена девойка — прекъсна я той. — Бягаш от някого, който е готов без колебание да рани девойка. Искаш ли да съобщя на някого за теб?

— Няма на кого — отговори тя след малко, а Висогота долови как се е променил гласът й. — Приятелите ми не са живи. Нито един от тях.

Той не се обади.

— Аз съм смъртта — продължи тя със странен глас. — Всеки, който се сблъска с мен, умира.

— Не всеки — възрази той, взирайки се в нея внимателно. — Не и Бонхарт, чието име крещиш в бълнуванията си, този, от когото се готвиш да избягаш сега. Сблъсъкът помежду ви е навредил повече на теб, отколкото на него. Той ли… те рани в лицето?

— Не. — Тя стисна устни, за да приглуши стон или проклятие. — В лицето ме рани Кукумявката. Стефан Скелен. А Бонхарт… Бонхарт ме рани много по-силно. По-дълбоко. И за това ли говорих в треската си?

— Успокой се. Отслабнала си, трябва да избягваш силното вълнение.

— Казвам се Цири.

— Ще ти направя компрес от арника, Цири.

— Почакай… за момент. Дай ми някакво огледало.

— Казах ти…

— Моля те!

Висогота реши, че не си струва да отлага повече. Донесе й дори лампа. За да види по-добре какво са направили с лицето й.

— Е, да — каза тя с променен, треперещ глас. — Е, да. Както и очаквах. Почти както очаквах.

Той излезе, дърпайки завесата след себе си.

Тя се стараеше да ридае тихо, така че той да не може да я чуе. Много се стараеше.

* * *

На следващия ден Висогота свали половината от шевовете й. Цири опипа бузата си, изсъска като змия, оплаквайки се от силна болка в ухото и голяма чувствителност на шията около челюстта. Но все пак стана, облече се и излезе навън. Висогота не се възпротиви. Съпроводи я. Нямаше нужда да й помага или да я придържа. Тя беше здрава и много по-силна, отколкото можеше да се предположи.

Залитна само докато излизаше и се облегна на касата на врата.

— Ама че… — Тя се задави при вдишването. — Ама че студ! Мраз, нали? Зима ли е вече? Колко време съм прекарала тук? Колко седмици?

— Точно шест дни. Сега е пети октомври. Но се очертава много студен октомври.

— Пети октомври? — Тя се намръщи и изсъска от болка. — Как така? Две седмици…

— Какво? Какви две седмици?

— Няма значение — сви рамене тя. — Може и да бъркам нещо… А може и да не бъркам. Кажи ми, какво смърди толкова ужасно?

— Кожи. Ловя ондатри, бобри, нутрии и видри и им одирам кожите. Нали и отшелниците трябва да живеят от нещо.

— Къде е конят ми?

— В обора.

Враната кобила ги посрещна с гръмко цвилене, а козата на Висогота я подкрепи с блеене, в което прозвуча явно недоволство от необходимостта да дели жилището си с друг обитател. Цири прегърна кобилата си през шията, потупа я и я погали по гривата. Кобилата пръхтеше и ровеше с копито из сламата.