Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 251

— Абсолютно вярно — потвърди Бореас Мун, сочейки към езерото. — Това се вижда.

Точно до брега, под елшовите клони, леденото покривало беше гладко и полупрозрачно като тъмното стъкло на бутилка, а под него се виждаха тръстиката и станалите кафяви водорасли. По-нататък, при разлива, ледът беше покрит с тънък пласт мокър сняг. А върху снега, докъдето мъглата позволяваше да стигнат погледите им, тъмнееха следи от стъпки.

— Пипнахме я! — разпалено викна Риенс, мятайки поводите върху един клон. — Не е чак толкова хитра, колкото ни се струваше! Тръгнала е по леда, насред езерото. Ако беше избрала някой от бреговете или гората, трудно щяхме да я догоним!

— Насред езерото… — замислено повтори Бонхарт. — Точно оттам минава най-краткият и най-пряк път до онази магическа кула, за която говореше Вилгефорц. И тя го знае. Мун, с колко ни е изпреварила?

Бореас Мун, който вече беше навлязъл в езерото, се наведе ниско над следите от ботуши. Вгледа се в тях.

— Не повече от половин час. Затопля се, а следите не са размити, вижда се всеки пирон в тока.

— Езерото — промърмори Бонхарт, напразно опитвайки се да пробие с поглед мъглата — се простира на повече от пет мили на север. Така каза Вилгефорц. Ако момичето има преднина от половин час, значи тя е на около половин миля пред нас.

— На този хлъзгав лед? — поклати глава Мун. — И толкова няма. Шест-седем стаяния, не повече.

— Още по-добре. Напред!

— Напред — повтори Кукумявката. — На леда и напред, бързо!

Вървяха, дишайки тежко. Близостта на жертвата им ги ободряваше, възбуждаше, изпълваше ги с еуфория като наркотик.

— Няма да ни избяга!

— Само да не изгубим следите…

— И само да не ни надхитри в мъглата… Бяла като мляко… На двайсет крачки нищо не се вижда, мамка му…

— Размърдайте си краката — измърмори Риенс. — По-бързо, по-бързо! Докато върху леда има сняг, да вървим по следите й…

— Следите са съвсем пресни — неочаквано избоботи Бореас Мун, след като спря и се наведе. — Съвсем пресни… Всеки пирон се е отпечатал… Тя е пред нас… Съвсем близко! Защо тогава още не я виждаме?!

— И защо не я чуваме?! — замисли се Ола Харшейм. — Нашите стъпки отекват по леда, снегът скърца! Защо тогава не я чуваме?

— Защото много приказвате — рязко ги отряза Риенс. — Напред, марш!

Бореас Мун свали шапката си и избърса потното си чело.

— Тя е тук, в мъглата — тихо каза той. — Някъде тук, в мъглата… Но не се вижда къде… Не се вижда откъде ще удари… Както там… В Дун Дара… В нощта на Саовине…

Той се зае с трепереща ръка да вади меча от ножницата си. Кукумявката скочи към него, хвана го за раменете и го разтърси.

— Затваряй си устата, стар глупако — изсъска той.

Само че вече беше късно. Страхът се предаде на останалите. Те също извадиха мечовете си и инстинктивно застанаха така, че да си пазят гърбовете.

— Тя не е привидение! — силно прошепна Риенс. — Дори не е магьосница! А ние сме десетима! В Дун Дара са били четирима, и то пияни, в задимената стая!

— Разпръснете се наляво и надясно, в редица — неочаквано се обади Бонхарт. — И вървете във верига! Но така, че да не се изпускате от поглед.