Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 249

— Веднъж ни е майка раждала, господин коронер — меко рече Тил Ехрад. — Вие избрахте своя път, ние — нашия. И двата са ненадеждни и рисковани. И не се знае на кого какво е подготвила съдбата.

— Няма да успеете да ги насъскате като някакви кучета върху девойката, господин Скелен — гордо вдигна глава Кена. — И няма да позволим да ни убиете като кучета, както стана с Нератин Цека. Хайде, стига приказки. Връщаме се. Бореас, тръгвай с нас!

— Няма — поклати глава следотърсачът, избърсвайки чело с кожената си шапка. — Желая ви щастие, не ви мисля злото. Но аз оставам. Служба! Дал съм клетва.

— На кого? — намръщи се Кена. — На императора или на Кукумявката? Или може би на магьосника, който врещи от кутийката?

— Аз съм войник. Служба.

— Почакайте — викна Дуфиций Крийл, появявайки се иззад гърба на Дакре Силифант. — Идвам с вас. И на мен ми омръзна. Снощи сънувах смъртта си. Не искам да умирам заради някаква смотана и подозрителна работа!

— Предатели! — извика Дакре, почервенял като череша. Като че ли кръвта всеки момент щеше да плисне от лицето му. — Отстъпници! Подли псета!

— Замълчи. — Кукумявката продължаваше да гледа Кена, а очите му бяха отвратителни, като на птицата от прякора му. — Те избраха своя път, чу ги. Няма защо да се пениш и да пръскаш слюнка. Но ние пак ще се срещнем. Обещавам.

— Може дори да се озовем на един ешафод — без капчица злорадство каза Кена. — Защото вас, Скелен, няма да ви накажат заедно с техни светлости, князете, а с нас, бандитите. Но вие сте прав, няма защо да се пръска слюнка. Ние тръгваме. Със здраве, Бореас. Със здраве, господин Силифант.

Дакре се изплю между ушите на коня си.

* * *

— Освен това, което ви разказах — Йоана Селборн гордо вдигна глава и отметна от челото си тъмен кичур коса, — нямам какво друго да добавя, уважаеми трибунал.

Председателят на трибунала я гледаше отвисоко. Лицето му беше непроницаемо. Очите сиви. И добри.

„Какво пък — помисли си Кена, — ще се опитам. Веднъж се мре. Няма да гния в цитаделата и да чакам смъртта. Кукумявката не си хвърля думите на вятъра, дори от гроба е готов да отмъщава…

Току-виж станало! Може и да не забележат. Веднъж се мре!“

Тя притисна ръка към носа си, сякаш го бършеше. Погледна право в очите на председателя на трибунала.

— Стража! — каза той. — Отведете свидетелката Йоана Селборн обратно в…

Той млъкна и се закашля. Изведнъж челото му се изпоти.

— В канцеларията! — завърши той, сумтейки силно. — Да подпише съответните документи. И да се освободи. Този трибунал не се нуждае повече от свидетелката Йоана Селборн.

Кена скришом избърса капките кръв, потекли от носа й. Усмихна се съблазнително и благодари с учтив поклон.

* * *

— Дезертираха? — недоверчиво повтори Бонхарт. — Просто така? Решиха и тръгнаха? Скелен? И ти им позволи?