Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 250

— Ако ни издадат… — започна Риенс, но Кукумявката веднага го прекъсна:

— Няма, защото им е мил животът! А, между другото, какво можех да направя? Когато и Крийл се присъедини към тях, с мен останаха само Берт и Мун, а те бяха четирима…

— Четирима — зловещо се обади Бонхарт — изобщо не са толкова много. Само да стигнем момичето и ще тръгна след тях. Ще нахраня враните с тях. В името на определени принципи.

— Първо да я догоним — обади се Кукумявката, плясвайки сивия си кон с камшика. — Бореас! Търси следите!

Над котловината беше паднала гъста мъгла, но те знаеха, че долу лежи езеро, защото тук, в Мил Трахта, във всяка котловина имаше езеро. А това, към което водеха следите от копитата на враната кобила, несъмнено беше езерото, което търсеха те, онова, което Вилгефорц им беше заповядал да търсят. Онова, което беше описал подробно и чието име им беше казал.

Тарн Мира.

Езерото беше тясно, не по-широко от хвърлей стрела, с формата на леко изкривен полумесец, вмъкнат между високи отвесни склонове, обрасли с черна ела и красиво обсипани с бяла снежна пудра. Склоновете бяха потънали в такава тишина, че чак ушите звънтяха. Замлъкнаха дори гарваните, чието зловещо грачене съпровождаше пътя им от доста дни.

— Това е южният край — каза Бонхарт. — Ако магьосникът не е объркал нещо, вълшебната кула се намира в северния край. Гледай за следи, Бореас. Ако изгубим следите, езерото ще ни отдели от нея.

— Следите са ясни! — извика отдолу Бореас Мун. — И пресни. Водят към езерото!

— Напред! — Скелен удържа дърпащия се от стръмнината сивушко. — Надолу!

Спускаха се внимателно по склона, сдържайки пръхтящите коне. Промъкнаха се през черните, голи, заледени храсталаци, които затваряха достъпа до брега.

Дорестият кон на Бонхарт внимателно стъпи на леда, трошейки стърчащите като от стъклена плоча сухи тръстики. Ледът запука, под копитата се разбягаха в различни посоки дългите линии на пукнатини.

— Назад! — Бонхарт дръпна поводите и върна коня към брега. — Слизайте от конете! Ледът е тънък.

— Само край брега, при тръстиките — прецени Дакре Силифант, удряйки по ледената черупка с тока на обувката си. — Но дори и тук е цал и половина. Ще издържи конете, няма защо да се страхуваме…

Прекъсна го ругатнята на Скелен. Конят му зацвили, приседна на задницата си, краката му се раздалечиха. Скелен го срита с шпорите си, отново изруга, а този път ругатнята му беше придружена от хрущенето на трошащия се лед. Сивушкото заудря с предните си копита, а задните конвулсивно ритаха в дупката, трошейки леда и разбивайки на пяна бликналата отгоре тъмна вода. Кукумявката скочи от седлото, дръпна поводите, но се подхлъзна и падна по гръб, като едва не попадна под копитата на собствения си кон. Двамата гемерийци, също слезли от конете си, му помогнаха да се изправи. Ола Харшейм и Берт Бригден изтеглиха цвилещия кон на брега.

— Слизайте от конете, момчета — повтори Бонхарт, втренчен в гъстата мъгла, покриваща езерото. — Няма защо да рискуваме. Ще догоним момичето пеша. Тя също е слязла, също върви пеша.