Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 248

Риенс и Ширу мълчаха. Вилгефорц отново включи мегаскопа и прожектира на екрана изображението, генерирано от огромни кристали.

— Това е всичко, с което се сдобих. Исках да получа Цири, а тя ми даде вещера. Интересно. Не ми позволи да изтръгна от нея емпатичната матрица на девойката, но при Гералт се пречупи. А аз дори не подозирах, че има някакви чувства към този Гералт… Така, за начало ще се задоволя с постигнатото. Вещерът, Кахир аеп Кеалах, бардът Лютичето, някаква жена? Хммм… Кой ще се заеме с окончателното решение на вещерския проблем?

* * *

„Ширу прие — спомняше си Риенс, надигайки се на стремената, за да облекчи поне малко протрития си задник. — Ширу се зае да убие вещера. Той познаваше местността, в която Йенефер беше сканирала Гералт и спътниците му, имаше познати там, дори роднини. А мен Вилгефорц ме изпрати да преговарям с Ватие де Ридо, а след това да следя Скелен и Бонхарт…

А аз, идиотът, тогава се зарадвах, уверен, че ми се е паднала много по-лека и приятна задача. Такава, с която ще се справя бързо, без много усилия и с удоволствие…“

* * *

— Ако селяните не са ни излъгали — надигна се на стремената Стефан Скелен, — то езерото трябва да се намира зад онзи хълм, в котловината.

— Натам водят и следите — потвърди Бореас Мун.

— Тогава защо стоим? — Риенс потърка измръзналото си ухо. — Да пришпорваме конете и напред!

— Не бързай — възпря го Бонхарт. — Трябва да се разделим и да обкръжим котловината. Не се знае по кой бряг е тръгнала. Ако изберем грешната посока, езерото може да ни отреже пътя към нея.

— Абсолютно правилно — подкрепи го Бореас Мун.

— Езерото е сковано в лед — подхвърли Риенс.

— Ледът може да се окаже твърде слаб за конете. Бонхарт е прав, трябва да се разделим.

Скелен бързо даде нужните заповеди. Групата, която водеха Бонхарт, Риенс и Ола Харшейм, наброяваща осем коня, тръгна по източния бряг и бързо се скри в черната гора.

— Добре — изкомандва Кукумявката. — Да тръгваме, Силифант…

В този миг съобрази, че нещо не е наред, обърна коня си, плесна го с камшика и се озова пред Йоана Селборн. Кена отстъпи с коня си назад. Лицето й беше каменно.

— Напразно, господин коронер — каза хрипливо тя. — Дори не се опитвайте. Ние няма да тръгнем. Връщаме се. Дотук бяхме.

— Ние ли? — ревна Дакре Силифант. — Кои „ние“? Това бунт ли е?

Скелен се наведе от седлото и се изплю на замръзналата земя. Зад Кена стояха Андрес Виерни и Тил Ехрад, светлокосият елф.

— Госпожо Селборн — бавно и гневно произнесе Кукумявката. — Работата не е там, че губите възможността за една многообещаваща кариера, че пропилявате шанса на живота си. Работата е там, че ще ви дадат на палача. Заедно с тези глупаци, които са ви послушали.

— На който му е съдено да се обеси, няма да се удави — философски отвърна Кена. — Не ни плашете с палачи, господин коронер, тъй като не е ясно кой е по-близо до ешафода — вие или ние.

— Така ли мислиш? — проблеснаха очите на Кукумявката. — Подслушала си нечии хитри мисли. Смятах те за по-умна. А ти се оказа най-обикновена глупава жена. Онзи, който върви с мен, винаги печели, който е против мен — винаги губи! Запомни го! Въпреки че вече ме смяташ за удавник, аз все пак ще успея да те пратя на ешафода. Чувате ли? Ще заповядам да ви късат месото с нажежени клещи!