Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 231

Някои дори повярваха — спомняше си Кена, — че всичко това са природни явления или миражи. И даже се подсмиваха.

Но спряха да се подсмиват. След Дун Дара. След Дун Дара вече никой не се смееше.“

* * *

Когато я видя, той неволно отстъпи назад и си пое дълбоко въздух.

Тя смесваше гъша мас със сажди от печката и с получената гъста боя почерняше областта под очите и клепачите си, като изтегляше дълги линии до ушите и слепоочията.

Изглеждаше като демон.

— От четвъртия остров към високата гора, към самия й край — повтори той. — След това по реката до трите изсъхнали дървета, след тях към габърите в блатото, право на запад. Щом се появят борове, тръгни край тях и започни да броиш просеките. Ще свиеш по деветата и след това право напред. Ще стигнеш до селцето Дун Дара; от северната му страна има няколко къщи на изселници. А зад тях, при кръстопътя, е кръчмата.

— Запомних. Не се безпокой.

— Особено много внимавай на завоите на реката. Избягвай местата, където тръстиката е по-рядка. Места, обрасли с пача трева. А ако все пак още при боровете те застигне здрач, спри се и изчакай до сутринта. В никакъв случай не язди през блатата нощем. Вече е почти новолуние, а и облаците…

— Знам.

— А относно Страната на езерата… Тръгни на север през планината. Избягвай главните пътища, там винаги е пълно с войници. Когато стигнеш до реката, голямата река, която се нарича Силте — значи си стигнала до средата на пътя.

— Знам. Нали имам карта, ти ми я начерта.

— А, да, вярно.

Цири за пореден път провери сбруята и багажа си. Машинално. Не знаеше какво да каже. Отлагаше онова, което трябваше да се каже в края на краищата.

— Беше ми приятно да те приема при себе си — изпревари я той. — Наистина. Сбогом, вещерке.

— Сбогом, отшелнико. Благодаря ти за всичко.

Тя вече седеше на седлото и се приготвяше да пришпори Келпи, когато той се приближи и я хвана за ръката.

— Цири, остани, изчакай зимата…

— До езерото ще се добера преди студовете. А после, ако всичко бъде така, както ти ми каза, вече нито пътищата, нито студовете ще имат някакво значение. Ще се върна през телепорта на Танед. В училището в Аретуза. При госпожа Рита… Колко отдавна беше това, Висогота…

— Кулата на лястовицата е легенда. Не забравяй, че е само легенда.

— Аз също съм само легенда — отвърна тя с горчивина. — Още от раждането ми. Zireael, Лястовицата, Детето на изненадата. Избраницата. Детето на предопределението. Детето на Старата кръв. Тръгвам, Висогота. Бъди здрав.

— Бъди здрава, Цири.

* * *

Кръчмата на кръстопътя, зад къщите на изселниците, беше полупразна. Киприан Фрип младши и тримата му приятели бяха забранили на местните да влизат и прогонваха новодошлите. А самите те пируваха по цели дни без прекъсване, насядали в мрачното помещение, което смърдеше така, както обикновено смърдят кръчмите през зимата, когато не се отварят нито прозорците, нито вратите — на пот, котки, мишки, партенки, мас, газове, борови дъски, сажди и мокри, съхнещи дрехи.