Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 19

И тогава се разлаяха кучета. Зазвънтяха копита, задрънча оръжие. Диви крясъци и свистене изправиха косите на пробудилите се селяни, които в паника започнаха да скачат от леглата си и да подпират с копия вратите и капаците на прозорците. Изпотените ръце стискаха брадви и вили. Стискаха ги здраво. Но безполезно.

Ужас, ужас се носи през селото. Преследвани или преследвачи? Обезумели и ожесточени от ярост или от страх? Ще профучат ли, без да спират конете? Или нощта всеки момент ще се освети от блясъка на пламтящи покриви?

Тихо, тихо, деца…

Мамо, това демони ли са? Това Дивия лов ли е? Кошмари, дошли от ада? Мамо, мамо!

Тихо, тихо, деца! Това не са демони, не са дяволи…

По-лошо.

Това са хора.

Кучетата лаеха. Вятърът виеше. Конете цвилеха, подковите звънтяха. През селото и през нощта се носеше безчинстващ отряд.

* * *

Хотспорн излетя на хълма, задържа коня и го обърна. Беше внимателен и предпазлив, не обичаше да рискува, още повече че предпазливостта не струваше нищо. Не бързаше да се спуска долу, при реката, при пощенската станция. Предпочиташе преди това да се огледа добре.

Пред станцията нямаше нито коне, нито впрягове, а само едно фургонче с впрегнати в него две мулета. На платнището имаше надпис, който Хотспорн не можеше да прочете отдалеч. Но той не надушваше опасност. А Хотспорн определено усещаше опасностите. Беше професионалист.

Спусна се на обраслия с храсталаци и върби бряг, решително вкара коня в реката, премина в галоп през плискащата се вода. Гмуркащите се край брега патици се разпръснаха с гръмко крякане.

Хотспорн пришпори коня и влезе в двора на станцията през разбитата ограда. Сега вече можеше да се разчете надписът на платнището на фургона: „Маестро Алмавера, специалист по татуировките“. Всяка от думите беше изписана с различен цвят и започваше с твърде голяма, изящно изрисувана буква. А на корпуса на фургона, над предното колело, се виждаше изрисувана малка пурпурна раздвоена стрела.

— Скачай от коня! — разнесе се иззад гърба му. — На земята, по-бързо! И ръцете по-далеч от дръжката на меча!

Приближиха се и беззвучно го обкръжиха: отдясно Асе, с черна кожена куртка, обшита със сребро, отляво — Фалка, със зелен велурен кафтан и шапка с пера. Хотспорн свали качулката, която закриваше лицето му.

— Ха! — Асе отпусна меча. — Това сте вие, Хотспорн. Щях да ви позная, но този вран кон ме заблуди.

— Но кобилката е прекрасна! — изрече възхитено Фалка, килвайки шапката си към ухото. — Черна е и блести като въглен, няма нито един по-светъл косъм. И колко е стройна! Красавица!

— Аха, дадох за нея почти сто флорена — усмихна се небрежно Хотспорн. — Къде е Гиселхер? Вътре?

Асе кимна. Фалка, която гледаше кобилата като омагьосана, я потупа по шията и погледна Хотспорн с големите си зелени очи.

— Когато бягаше през водата — каза тя, — беше като истинско келпи! Ако беше излязла от морето, а не от река, не бих повярвала, че не е истинско келпи!

— А вие, Фалка, виждали ли сте някога истинско келпи?