Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 16

— … без сметки и надежди за изгода? — завърши той усмихнато. — Да, знам, аз съм опитен човек, кой знае, може би познавам света толкова добре, колкото и ти, Цири. Както е добре известно, от ранените девойки се ограбва всичко, което има някаква стойност. Ако са в безсъзнание или твърде слаби, за да се защитят, обикновено грабителят дава воля на похотта и страстите си, нерядко чрез порочни и противоестествени способи. Не е ли така?

— Нещата често не са такива, каквито изглеждат — отговори Цири и за пореден път се изчерви.

— Колко вярно твърдение. — Старецът хвърли поредната кожа върху съответната купчина. — И колко безмилостно ни води към заключението, че ние, Цири, не знаем нищо един за друг. Знаем се само външно, а външността е измамна.

Той изчака малко, но Цири не бързаше да отговаря.

— Макар и двамата да успяхме да направим нещо като малко разследване, все така не знаем нищо един за друг. Аз не знам каква си ти, ти не знаеш какъв съм аз…

Този път той нарочно изчака повече. Тя го гледаше, а в очите й се беше затаил въпросът, който той очакваше. Погледът й проблесна странно, когато тя попита:

— Кой ще започне пръв?

* * *

Ако в здрача някой се беше промъкнал към къщурката с порутена и обрасла с мъх стряха, ако беше погледнал вътре, в светлината на пламъка и жарта от огнището, щеше да види белобрад старец, наведен над купчина кожи. Би видял също и девойка с пепеляви коси и отвратителен белег върху бузата, който изобщо не си подхожда с огромните като на дете зелени очи.

Но никой не можеше да види това. Колибата се намираше насред тръстиките, в тресавище, в което никой не се осмеляваше да навлезе.

* * *

— Казвам се Висогота от Корво. Бях лекар, хирург. И алхимик. Бях изследовател, историк, философ, етик. Бях професор в Оксенфуртската академия. Наложи ми се да бягам оттам след публикуването на един труд, който сметнаха за безбожен, а тогава, преди петдесет години, такива неща се наказваха със смърт. Наложи ми се да емигрирам. Жена ми не искаше да емигрира и ме напусна. Спрях се далеч на юг, в Нилфгардската империя. Започнах да преподавам етика в Имперската академия в Кастел Граупиан и работих там почти десет години. Но бях принуден да избягам и оттам, след като публикувах един трактат… Между другото, този труд разглеждаше проблема за тоталитарната власт и престъпния характер на завоевателните войни, но официално ме обвиниха в метафизичен мистицизъм и клерикална схизма. Сметнаха, че действам, подбуден от експанзивните и ревизионистично настроени групи от жреци, които фактически управляват кралствата на нордлингите. Доста забавно в светлината на смъртната присъда, издадена ми заради атеизъм двайсет години по-рано. Впрочем, на Север експанзивните жреци отдавна бяха потънали в забрава, но в Нилфгард не отчитаха това. Връзките на мистицизма и суеверията с политиката се наказваха сурово.