Читать «Тайнственото око» онлайн - страница 5

— А ключът?

— Вошери го взе.

— Отвори ли шкафа?

— Да.

— И намери ли нещо?

— Да.

— А ти искаше да му отнемеш този предмет. Какво имаше там? Реликва? Не, това не беше нещо съвсем малко. Какво беше това? Отговаряй!

По решителния израз на лицето и по мълчанието на Жилбер, Люпен разбра, че няма да получи никакъв отговор. Той заплашително произнесе:

— Ти ще проговориш, драги човече. Ако трябва, ще те накарам и да се изповядаш. Но сега трябва да си вдигнем парцалите. Дръж, помогни, трябва да изнесем Вошери.

Те се върнаха в трапезарията и Жилбер се наведе над ранения.

Изведнъж Люпен го спря.

— Слушай!

Двамата се погледнаха. В барчето на дома някой говореше. Тих, далечен глас… Но те току-що се бяха убедили, че там няма никой, освен мъртвеца, чийто силует и сега се виждаше в тъмнината.

Гласът се чу пак, пронизителен, глух, треперещ, неравен, креслив и страшен. Думите бяха неясни — бяха по-скоро не думи, а нечленоразделни звуци.

Люпен почувствува, че го избива студена пот. Какъв беше този тайнствен, задгробен глас?

Двамата се спуснаха към барчето, Люпен се наведе над мъртвия Леонард. Гласът млъкна, после се понесе наново.

— Светни! — каза Люпен на Жилбер.

Той леко потрепваше от страх, който не можа да надвие. Жилбер свали абажура от силната лампа и стана съвсем очевидно, че гласа излизаше от мъртвеца, като при това, тялото бе неподвижно, устните не потрепваха.

— Шефе, страх ме е — измънка Жилбер. Пак същият шум, пак същият носов глас.

Изведнъж Люпен избухна в смях, улови трупа и го премести.

— Браво! — каза той, като забеляза някакъв блестящ металически предмет. — Браво! Намерих! Наистина, нужно ми бе време за това!

На това място, където лежеше мъртвеца, се търкаляше телефонна слушалка. Шнурът й отиваше към стената, там, където бе закрепен апарата.

Люпен доближи слушалката до ухото си. Шумът се повтори веднага, бе многогласов разговор, смес от всякакви възклицания, междуметия, кръстосани въпроси, сякаш се надвикваха няколко души.

Къде сте?… Той не отговаря… Това е ужасно… Навярно са го убили… Къде сте?… Какво се е случило?… Кураж… Помощта идва… агенти… войници…

— Дявол да го вземе! — извика Люпен, като хвърли слушалката.

Действителността застана пред него с целия си ужасен вид. Още в самото начало, в същото време, когато те пренасяха вещите, Леонард, който не е бил здраво завързан, се е дотътрил до апарата и е свалил слушалката, навярно със зъби; тя е паднала на пода и той е повикал полицията от Анжиенското бюро.

Ето защо са били думите „На помощ! Убиец! Ще ме убият!“, които Люпен бе чул.

И ето сега телефонното бюро даваше отговор. Люпен бе вече разбрал откъде идваше онзи далечен шум, който бе чул преди няколко минути в градината.

— Полицията идва! Спасявайте се! — извика Люпен и се втурна навън.

Но Жилбер го спря. Той забеляза:

— А Вошери?

— Толкова по-зле за него!

Но Вошери дойде на себе си и го замоли:

— Шефе, не ме изоставяйте!

Люпен, въпреки опасността, се спря и с помощта на Жилбер бе вече повдигнал ранения, когато отвън се чу шум.