Читать «Тайнственото око» онлайн - страница 4

— Слушайте, шефе, нека се върнем. Пет минути, не повече!

— Но защо, дявол го взел?!

— Чували сме, че там има някаква стара реликва…

— Е, и какво?

— Жалко, ако не я вземем. Мисля, че е в помещението, където остана Леонард. Там има един стенен шкаф, в него като че ли имаше някакъв куфар…

Жилбер се беше запътил обратно към входа на вилата. Вошери се бе спуснал след него.

— Десет минути, минутка повече не ви давам! — викна Люпен подир тях. — След десетина минути и следа от нас тук не бива да има!

Изминаха десет минути, той все още чакаше. Погледна часовника си.

— Девет и четвърт… това е безумие! — каза си той. На Люпен му се струваше странно не само това, че Жилбер и Вошери се бавеха. Той си даде сметка, че през цялото време двамата се държаха някак особено, не се разделяха нито за миг, и като че ли непрестанно се следяха с очи един друг. Какво ли пък щеше да значи това?

Подтикван от безпокойствие, Люпен неусетно и тихо се приближи до къщата, като в същото време се вслушваше в един шум, който се носеше откъм Анжиен. Шумът като че ли приближаваше.

Навярно бяха случайни минувачи.

Люпен свирна силно и приближи до оградата, искаше да огледа улицата. Чу се гърмеж и почти едновременно с него, стон, който не можеше да изразява нищо друго, освен ужас. Люпен тичешком се върна назад, заобиколи вилата, изкачи се по стълбите и се втурна към гостната.

— Дявол да го вземе! Какво правите тук?

Жилбер и Вошери, вкопчили се яростно един в друг, се търкаляха по паркета. Дрехите им бяха целите в кръв. Люпен се завтече към тях. Жилбер вече беше съборил противника си и бе грабнал от ръцете му нещо, което Люпен не успя да види. Под проснатия Вошери бързо се образуваше кървава локвичка, той беше ранен в рамото и губеше вече съзнание.

— Кой го рани? Ти ли, Жилбер? — попита Люпен.

— Не, не съм аз, Леонард го простреля.

— Леонард! Той беше вързан…

— Леонард успя да се развърже и да вземе револвера си.

— Негодник! Къде е той?

Люпен взе лампата и мина в малкото барче.

Лакеят лежеше по гръб, скръстил ръце, със забит в гърлото нож и безкръвно лице. От устата му се стичаше кървава струйка.

— О — рече Люпен, след като го огледа. — Той е мъртъв!

— Мислите ли? Мислите ли? — попита Жилбер, гласът му трептеше.

— Казвам ти, мъртъв.

Жилбер прошепна:

— Вошери… го удари…

Люпен хвана Жилбер и го разтърси за раменете.

— Вошери… и ти също, нехранимайко! Ти беше тук и му позволи. Кръв… Кръв! Вие добре знаете, че аз не понасям кръвта. Кръв аз не искам! Това е мое правило. При мен не убиват, моите хора по-скоро сами се оставят да бъдат убити. Толкова по-зле за вас, мили деца. Ако стане нужда, вие ще заплатите това. А то ще ви струва скъпо, пазете се!

Гледката на трупа го вълнуваше, и като продължаваше да разтърсва Жилбер, той питаше:

— Защо, защо му трябваше да убива?

— Той искаше да го пребърка и да вземе ключа от стенния шкаф. Когато се наведе над него, забеляза, че Леонард е развързан… Той се уплаши, удари го…

— А изстрелът?

— Това беше Леонард. Револверът беше в ръката му. Преди да умре, той е намерил сили в себе си и да стреля…