Читать «Тайнственото око» онлайн - страница 6

— Много късно! — каза той.

В този момент по вратата на задния вход се посипаха удари. Люпен се спусна към главния вход. Къщата бе заобиколена от хора. Той и Жилбер може би биха могли да успеят да стигнат до лодката, но как можеха да отплуват под огъня на полицията, ако тя откриеше огън?

Люпен заключи вратата отвътре.

— Ние сме обкръжени… изгубени — нареждаше Жилбер.

— Млъкни! — заповяда Люпен.

— Те ни видяха, шефе. Чувай, те чукат…

— Мълчи — повтори Люпен. — Ни дума… недей се движи!

Самият той стоеше със спокойно лице, със замисления вид на човек, който има достатъчно време, за да обмисли от всички страни една деликатна и тънка работа. Той се намираше в онова състояние, което наричаше „най-добрите минути в живота“, онези минути, които придават цена и смисъл на съществуванието. В такива минути, каквато и да беше опасността, той започваше бавно да брои наум в себе си: „едно… две… три… четири… пет… шест…“, дотогава, докато пулсът му започнеше да бие нормално. Тогава започваше да разсъждава — и с каква проницателност! С каква удивителна сила! С какво дълбоко предвиждане на всички възможни обстоятелства! Той премерваше всичко, всичко допускаше. И вземаше решение, напълно въоръжен с логика и спокойствие.

След броени секунди, в същото това време, когато изкъртваха вратите отвън, той каза на своя другар:

— Последвай ме.

Люпен влезе в гостната и леко повдигна пердето на един прозорец, който гледаше към брега. Навред се виждаха хора и правеха бягството невъзможно. Люпен нададе пронизителен вик:

— Тук!… Помощ!… Държа ги… Тук!…

Той пусна няколко изстрела с револвера на Леонард, приближи се до Вошери, наведе се над него и нацапа ръцете и лицето си с кръв. После, като се обърна към Жилбер, яростно го хвана за раменете и го събори.

— Какво ви стана, шефе, какво искате да направите?

— Покори се — поверително произнесе Люпен, — аз отговарям за всичко… Отговарям и за вас двамата… Покори се… Аз ще ви освободя от затвора… Но за това е нужно да бъда свободен.

Хората на двора се развълнуваха и затичаха към отворения прозорец.

— Тук! — извика наново Люпен. — Хванах ги! Помощ!

В същото време спокойно прошепна на Жилбер:

— Помисли хубаво. Не трябва ли нещо да ми предадеш, да поръчаш? Да ми съобщиш нещо, което може да ни бъде полезно?

Жилбер яростно се бореше, за да се отърве. Той беше твърде развълнуван, за да схване плана на Люпен. Вошери, който по причина на раната си, беше изоставил всякаква надежда за бягство, прояви проницателност. Той процеди през зъби:

— Подчини се бе, идиот, подчини се… Важното е шефът да излезе оттук… Нима това не е най-главното?

Люпен се сети за предмета, който Жилбер бе мушнал в джоба си след като ги бе разтървал с Вошери. Той го поиска.

— А, това, никога! — извика Жилбер, който все пак успя да се освободи от ръцете му. Люпен пак го събори. Двама души вече се показваха на прозореца. Жилбер се покори. Той бързо мушна в ръцете на Люпен нещо, без да го гледа, Люпен светкавично го пъхна в джоба си. Жилбер шепнеше: