Читать «Тайнственото око» онлайн - страница 7

— Вземете, шефе, ето я. Аз ще ви обясня. Можете да бъдете сигурен, че…

Той не успя да довърши. Агентите и полицаите от всички страни идваха на помощ на Люпен.

Жилбер бе хванат и здраво завързан. Люпен стана.

— Удари ме здраво този негодник. Аз раних втория, а този…

Комисарят попита:

— Лакеят видяхте ли? Убили ли са лакея?

— Не зная — отвърна Люпен.

— Не знаете?…

— Не зная! Дойдох заедно с вас от Анжиен. Докато вие заобикаляхте къщата отляво, аз минах отдясно. Тук имаше един отворен прозорец. Влязох през него. Стрелях върху този — Люпен посочи Вошери, — и с един удар успях да сваля неговия другар.

Как можеше Люпен да бъде заподозрян? Той бе целият в кръв, той предаваше на властта убийците на лакея. Десетина души бяха наблюдавали героичната борба.

Тревогата на всички бе твърде силна, за да разсъждават и губят време в съмнения. Като се възползуваха от общия безпорядък, хора от цялата околност изпълниха къщата. Те бяха като обезумели, тичаха напред-назад, нагоре-надолу, викаха, крещяха и никой не прояви недоверие към напълно правдоподобните обяснения на героя Люпен. Чак когато намери в барчето трупа на лакея Леонард, комисарят си спомни за своята отговорност. Той даде заповед никого да не пускат, нито да влиза, нито пък да излиза от вилата. Като огледа обстойно мястото, комисарят започна разпита.

Вошери си каза името. Жилбер отказа да се наименува под предлог, че ще говори само в присъствието на адвоката си. Но тъй като него го обвиниха в убийство, той посочи Вошери, който се защищаваше. Двамата говореха едновременно, като с това очевидно отвличаха вниманието на комисаря. Когато комисарят потърси Люпен, за да го разпита в качеството му на свидетел, той констатира, че непознатият е изчезнал.

Комисарят нареди на един от агентите:

— Кажете на онзи господин, че искам да му задам няколко въпроса.

Завтекоха се да търсят господина. Някой го бил видял как пали цигара на входа. Други казаха, че предложил цигари на група полицаи и че се отдалечил по посока на езерото, като казал да го повикат в случай на нужда.

Викаха го, но никой не се обади.

После дотича един полицай. Той видял как въпросният човек току-що се качил в някаква лодка и загребал усилено в неизвестна посока.

Комисарят едва след сведението на този полицай погледна към Жилбер и разбра, че го бяха измамили.

— Задръжте го! — развихри се той. — Стреляйте върху него веднага щом го съзрете. Той е съучастник на тези тук двамата!

Комисарят сам се спусна напред след двама агенти, докато другите няколко останаха да пазят пленниците. Застанал на брега, той забеляза беглеца, който му помахваше с шапка.

Стреляха няколко пъти, ала напразно.

Вятърът донасяше към брега словата на песен. Господинът си пееше, като усърдно гребеше:

Лети, лодчице моя,

по волята на вълните…

Комисарят забеляза някаква лодка край съседната вила. Трябваше да прескочат оградата, която разделяше градините на двете вили, за да я отвържат. Това беше направено. Като поръча на подчинените си да наглеждат целия бряг, комисарят се спусна след Люпен. Това не бе особено мъчно и трудно, защото при лунното осветление всички движения на Люпен бяха напълно видими. Люпен се отправяше към селото Сен Гратиен.