Читать «Хипнотизаторът» онлайн - страница 27

— Всички харесват най-много Пикачу — казва тя.

Той кима неопределено.

— Макар че аз повече харесвам Мю — продължава тя.

— Мю ще се научи — казва той внимателно.

— Извинявай, че ти крещях.

— Няма какво да му направят на Уайлорд, никой не може да се справи с него. Той е най-голям.

— Най-голям от всички ли е?

— Да — отговаря момчето сериозно.

Тя вдига една карта, която той е изпуснал.

— Кой е този?

Бенджамин излиза с блеснали очи.

— Арцеус — отговаря Нике и слага картата най-отгоре.

— Изглежда послушен — казва Симоне.

Нике се усмихва широко.

— Тръгваме — казва приглушено Бенджамин.

— Довиждане — усмихва се Симоне.

— Довиждане, всичко хубаво — отговаря Нике механично.

Бенджамин мълчаливо върви до Симоне.

— Най-добре да вземем такси — решава тя, когато се приближават до входа на метрото. — Омръзнаха ми тези пътувания с метрото.

— Добре — съгласява се Бенджамин и се обръща.

— Чакай малко — казва Симоне.

Открила е едно от момчетата, които заплашваха момичето. То стои до огражденията към метрото и изглежда, чака нещо. Тя чувства как Бенджамин се опитва да я дръпне настрана.

— Какво има? — пита тя.

— Хайде, ела, да тръгваме. Нали щяхме да вземем такси?

— Трябва просто да говоря с него — казва тя.

— Мамо, зарежи ги — моли я Бенджамин.

Лицето му е бледо и неспокойно и той просто остава на мястото си, когато тя решително се приближава към момчето.

Симоне слага ръка на рамото му и го обръща към себе си. Може би е на тринайсет години, но вместо да се уплаши и изненада, той се усмихва заплашително срещу нея, като че й е приготвил някакъв капан.

— Ще дойдеш с мен при охраната — казва тя решително.

— Какво каза, лелке?

— Видях те, когато…

— Я млъквай! — прекъсва я момчето. — Затваряй си устата, ако не искаш да си изпатиш.

Симоне е толкова поразена, че не знае какво да отговори. А момчето плюе на земята пред нея, прескача ограждението и изчезва бавно надолу в пасажа към метрото.

Симоне е нервна, тя излиза и тръгва към Бенджамин.

— Какво ти каза? — пита я той.

— Нищо — уморено отвръща тя.

Приближават се към стоянката за таксита и се настаняват на задната седалка на първата кола. Когато таксито напуска центъра на Тенста, Симоне споменава, че днес са се обаждали от училището.

— Айда искаше да бъда с нея, когато променя татуировката си — казва тихо Бенджамин.

— Мило от твоя страна.

Те пътуват мълчаливо по Юрставеген, покрай ръждясалата железопътна линия с насип от кафяв чакъл.

— Каза ли на Нике, че е идиот? — пита Бенджамин.

— Сбърках…, аз съм идиот.

— Но как можа?

— Понякога правя грешки, Бенджамин — отговаря тя сподавено.

От моста Тронеберг Симоне вижда Стура Есинген. Ледът още не се е стегнал, но водата изглежда гъста и безцветна.

— Изглежда, че двамата с баща ти ще се разделим — казва тя.

— Така ли… И защо?

— Това няма нищо общо с теб.

— Попитах защо.

— Няма смислен отговор — започва тя. — Баща ти… как да ти обясня? Той е любовта на моя живот, но това… въпреки всичко нещата могат да приключат, човек не го вярва, когато се среща, когато му се раждат деца и… Извинявай, не би трябвало да говоря за това. Просто исках да разбереш защо понякога съм напълно извън равновесие. Всъщност не е сигурно, че ще се разделяме.