Читать «Хипнотизаторът» онлайн
Ларс Кеплер
Ларш Кеплер
Хипнотизаторът
1.
Когато телефонът иззвъня, Ерик Мария Барк рязко бива изтръгнат от съня си. Преди да се е разсънил напълно, се чува да казва с усмивка:
— Балони и серпантини.
Сърцето му бие силно от внезапното събуждане. Ерик не знае какво е имал предвид с думите си, няма никаква представа какво е било съдържанието на съня.
За да не събуди Симоне, се измъква тихо от спалнята, затваря вратата и чак тогава вдига телефона.
— Да, Ерик Мария Барк.
Криминален инспектор Юна Лина го пита дали е достатъчно буден, за да чуе важна информация. Докато слуша инспектора, мислите му все още пропадат в тъмната бездна, която сънят е оставил след себе си.
— Чувал съм, че сте опитен в лечението на остри травми — казва Юна Лина.
— Да — съвсем кратко отговаря Ерик.
Гълта едно обезболяващо хапче, докато слуша разказа. Инспекторът обяснява, че се налага да разпита един свидетел. Петнайсетгодишно момче е станало свидетел на двойно убийство. Проблемът е, че момчето е сериозно пострадало. Състоянието му е нестабилно, намира се в шок и е в безсъзнание. През нощ-та е преместено от неврологията в Худинге в неврохирургията на университетската болница в Солна.
— Кой е дежурният лекар? — пита Ерик.
— Даниела Ричардс.
— Тя е изключително компетентна и съм сигурен, че ще успее…
— Тя настоя да ви се обадя — прекъсва го инспекторът. — Има нужда от вашата помощ и като че ли е доста спешно.
Ерик се връща в спалнята, за да си вземе дрехите. Лъч светлина от една улична лампа се прокрадва между двете щори. Симоне лежи по гръб и го гледа със странен, празен поглед.
— Не исках да те будя — тихо казва той.
— Кой беше? — пита тя.
— Един полицай… полицейски инспектор, не чух как се казва.
— За какво става въпрос?
— Трябва да отида до Каролинската болница — отговаря той. — Имат нужда от помощ с едно момче.
— Колко е часът изобщо?
Тя поглежда будилника и затваря очи. Той вижда, че по покритите й с лунички рамене са се отпечатали линии от гънките на чаршафа.
— Заспивай, Сиксан — прошепва той.
Ерик изнася дрехите си в антрето, пали лампата и се облича набързо. Лъскаво стоманено острие проблясва зад него. Ерик се обръща и вижда, че синът му е закачил кънките си на дръжката на входната врата, за да не ги забрави. Въпреки че бърза, Ерик отива до гардероба, изважда кутията и намира предпазителите за кънките. Слага ги на тънките остриета, оставя кънките на килима в антрето и излиза от апартамента.
Часът е три през нощта на вторник, осми декември, когато Ерик Мария Барк се качва в колата. Снегът се сипе бавно от тъмното небе. Няма никакъв вятър и тежките снежинки бавно падат над празната улица. Завърта ключа и музиката се разлива на меки вълни: Kind of Blue на Майлс Дейвис.
Преминава краткото разстояние през спящия град, излиза от улица Лунтмакаргатан, продължава по улица Свеавеген до Нортул. Заливът Брунсвикен се вижда в далечината като голяма, тъмна пропаст отвъд снежната пелена. С ниска скорост влиза в територията на болницата, минава между детската болница на Астрид Линдгрен и родилното, покрай онкологичната клиника и психиатрията, паркира на обичайното си място пред клиниката по неврохирургия и излиза от колата. Светлината на уличните лампи се отразява в прозорците на високия комплекс. Само няколко коли стоят на паркинга за посетители. В тъмнината между дърветата прелитат косове с прошумяващи крила. Ерик отбелязва, че шумът от магистралата не се чува по това време.