Читать «Копринената буба» онлайн - страница 9

— О, да — кимна тя. — Случва се нещо странно, откакто го няма.

— И какво е това странно нещо?

— Лайно — отвърна тя с нормален разговорен тон. — През процепа на пощенската ни кутия.

— Някой е пъхнал изпражнение през процепа на пощенската ви кутия? — уточни Страйк.

— Да.

— След изчезването на мъжа ви?

— Да. Кучешко творение — каза Лионора и на Страйк му отне част от секундата да се ориентира, че се отнасяше за изпражнението, а не за мъжа й. — Случи се вече три или четири пъти, през нощта. Никак не е приятно да намериш нещо такова сутрин. А и на вратата дойде някаква жена, много особена.

Тя замълча в очакване Страйк да я подкани. Като че й харесваше да бъде разпитвана. На мнозина самотни хора, както Страйк добре знаеше, им беше приятно да са във фокуса на нечие изострено внимание и се мъчеха да удължат непривичното за тях изживяване.

— Кога дойде тази жена на вратата?

— Миналата седмица. Попита за Оуен и като казах, че го няма, тя рече: „Предайте му, че Анджела умря“, и си тръгна.

— И вие не я познавате?

— Не бях я виждала преди.

— А познавате ли някоя Анджела?

— Не. Но понякога жени почитателки му поднасят какви ли не щуротии — допълни тя, внезапно придобила войнствен вид. — По едно време някаква му пишеше писма и му пращаше снимки, на които беше облечена като една от героините му. Някои от жените, които му пишат, си въобразяват, че ги разбира, заради книгите му. Глупаво, нали? Че там всичко е измислица.

— Много ли от почитателите на мъжа ви знаят къде живее?

— Не — отвърна Лионора. — Но тази може да му е била студентка. Той преподава писателско майсторство от време на време.

Вратата се отвори и влезе Робин с поднос. След като постави черно кафе пред Страйк и чай пред Лионора Куин, тя отново се оттегли и затвори вратата зад себе си.

— Това ли са всички странни неща, които се случиха? — попита Страйк Лионора. — Изпражнението през вратата и жената, която е дошла у вас?

— И още мисля, че ме следят. Високо тъмнокосо момиче със заоблени рамене — съобщи Лионора.

— И това е различна жена от другата, която…?

— Да, онази, която дойде у дома, беше трътлеста. С дълга червена коса. Тази е тъмнокоса и някак прегърбена.

— Сигурна ли сте, че ви следеше?

— Да, така мисля. Виждала съм я зад себе си вече два-три пъти. Не е местна, не съм я виждала преди, а живея в „Ладброук Гроув“ вече над трийсет години.

— Добре — бавно изрече Страйк. — Казахте, че мъжът ви бил разстроен. Какво се случи да го разстрои?

— Имаше голям скандал с агентката си.

— Знаете ли за какво?

— За последната му книга. Лиз… това е неговата агентка, му каза, че е най-доброто, което някога е писал, а ден по-късно го изведе на вечеря и му заяви, че не подлежи на публикуване.

— Защо си е променила мнението?

— Питайте нея — тросна се Лионора и за пръв път показа гняв. — Естествено, че беше разстроен след това. Всеки на негово място щеше да е. Работи над тази книга две години. Върна се у дома побеснял, влезе в кабинета си, награби всичко…

— Кое точно награби?

— Ръкописа на книгата, бележките по нея, всичко, ругаеше като бесен и ги натика в чанта. После излезе и повече не го видях оттогава.