Читать «Копринената буба» онлайн - страница 7

— Отпраща ви — уведоми го със задоволство Лионора Куин.

— Но вие не сте довършили работата — подхвана Бейкър. — Казахте, че има още…

— Работата може да ви я довърши друг. Някой, който не възразява срещу неприятни клиенти.

Атмосферата в офиса стана ледена. С каменно лице, Робин извади папката на Бейкър от кантонерката и я подаде на Страйк.

— Как смеете…

— В това досие има достатъчно факти, които ще издържат в съда — съобщи Страйк и го връчи на директора. — Струва си парите.

— Не сте приключили…

— С вас обаче приключи — намеси се Лионора Куин.

— Ще млъкнеш ли, глупава жено… — подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.

Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.

— Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин — тихо каза Страйк.

Тя стори каквото й поръча.

— Мислите ли, че й е по джоба да ви плати? — изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.

— Хонорарът ми подлежи на договаряне — поясни Страйк и допълни: — Ако харесам клиента.

Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.

3

… оставен сам да мъкна на плещите си тези злини…

Томас Декър, „Благородният испански войник“

— Той е с десни убеждения, нали? — коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.

— Да — потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща й. — Така е.

Въпреки почти лишеното й от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката й прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото й, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.

— Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?

— Да — потвърди Лионора. — Той изчезна.

— От колко време го няма? — попита Страйк и механично се пресегна за бележник.

— От десет дни — отвърна Лионора.

— Бяхте ли в полицията?

— Не ми трябва полицията — отвърна нетърпеливо, сякаш й беше дошло до гуша да го обяснява на хората. — Веднъж преди им се обадих и всички ми бяха ядосани, защото той бил у приятел. Оуен просто се отплесва понякога. Той е писател — добави, сякаш това обясняваше всичко.

— И преди ли е изчезвал?

— Емоционален е — каза тя с унило изражение. — Вечно зачезва, но все пак минаха десет дни. Знам, че е разстроен, ала имам нужда от него у дома. И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и…

— Орландо? — повтори Страйк и умореното му съзнание се насочи към курортния град във Флорида.

Не разполагаше с време да пътува до Америка, а и Лионора Куин с античното й палто нямаше вид да може да му купи билет до там.

— Орландо, дъщеря ни — поясни Лионора. — Нужно е някой да я наглежда. Оставих една съседка при нея, докато съм тук.

На вратата се почука и се показа яркозлатистата глава на Робин.

— Желаете ли кафе, господин Страйк? А вие, госпожо Куин?