Читать «Посредникът» онлайн - страница 248

В самолета един услужлив стюард бе заредил телефона ми и аз проведох два бързи разговора. Първо с един човек, който потвърди предположенията ми, после с друг, който отговори на няколко прости въпроса. Тогава казах на шофьора къде да ме откара.

Щом напуснахме базата, свалих и двете странични стъкла и се облегнах назад. Вятърът беше леден, а тънката пустинна униформа изобщо не пазеше от студа. Удоволствието обаче бе неописуемо — да дишам чист въздух, американски въздух без миризма на изпражнения, да мръзна, вместо да се потя, да пътувам без страх от снайперисти и бомби. Казах ли вече, че в Ирак е гадно?

Таксиметровият шофьор ми хвърли поглед през огледалото.

— От Ирак, а?

— Кое ме издаде?

— Често го правят — отвърна той; сигурно имаше предвид моята глупост да отворя прозорците.

Виждах само тила му — човек на възраст, с петна по врата и прошарена коса, вероятно връстник на баща ми.

— Отначало ме заблудихте — призна той. — Повечето момчета се втурват към първия бар.

— Е, аз съм на принципа „първо удоволствието, после работата“.

— Да ви уредя ли с жена? — милосърдно предложи той. — Знам едно местенце в Бетесда. Много патриотични дами. Имат специални приветствени програми за ветераните, направо да се побъркаш. Какво ще кажете?

— Не, благодаря.

— Както искате.

— Бях там само няколко дни.

— Тъй ли?

— Едва не провалих цялата война — обясних аз не съвсем на шега. — Прогониха ме обратно.

— Голям късмет. Дори тен не сте хванали.

— Канцеларска работа. Късметлия съм.

— Без майтап? — попита шофьорът с леко разочарование.

— Е, не всичко беше по мед и масло. Порязах се с хартия и на няколко пъти паднах от стола. Да си покажа ли белезите?

Той се изкиска, после каза:

— Знаете ли, наистина вярваме в онова, което вършите там.

— Затова го вършим.

— Не на мен тия. И аз съм виждал сражения. Във Виетнам през шейсет и осма и шейсет и девета.

— Лоша война.

— Има ли добра?

— Да, тази, от която се връщаш жив.

— Умно казано.

И той се впусна в дълъг монолог за своята война. Не ми се слушаше, затова по някое време го прекъснах:

— За кого ще гласувате?

— За никого. Не гласувам. Нали казах, че съм бил във Виетнам. Политиците са гадини. До един.

Той се разсмя. Продължи да говори, а аз полагах усилия да не поддържам разговора. За беда човекът си падаше по приказките и не млъкваше. Накрая каза:

— Невероятна е тая история със саудитските принцове. Нали се сещате?

— Естествено — отговорих разсеяно аз. Ако имах пистолет, щях да го гръмна. Или да се застрелям.

— Трябва и ние да им пращаме терористи. Доброто за гъската невинаги е добро за гъсока. Лорд Лимбо го е казал. Хитро, а?

— Хитро — съгласих се аз. Имах да проведа важен разговор и трябваше някак да му запуша устата. — Извинявайте, но…

Той ме прекъсна:

— Така де, ония саудитски говеда наистина ли очакват да се хванем на тъпата им лъжа за съвпаденията?

— Съвпадения?

— Да, че уж било злополука.

— Злополука?

— Не знаете ли? Онзи, първият, принц Фауд катастрофирал с кола. А другият, как беше… Али? Абдул? Няма значение, същия ден паднал от скала, както си карал ски в Швейцария. Виж ми окото. Дали са му безплатен урок по летене.