Читать «Посредникът» онлайн

Брайън Хейг

Посредникът

Шон Дръмънд #6

На Лиса, Брайън, Пат, Дони и Ани

1

Закъснението може да е достойнство, може да бъде и грях.

Да закъснееш за парти например е модно. Закъснееш ли за собственото си погребение, ще ти завиждат за късмета. Но ако закъснееш за разследване на убийство, неминуемо ще си имаш сериозен проблем с кариерата.

Почти всеки проблем обаче си има решение, затова се обърнах към привлекателната дама в кафяво-бежов костюм и попитах:

— Често ли идвате тук?

— Много смешно — рече тя, без дори да се усмихне.

— Това ми е коронната реплика.

— Тъй ли?

— Нямате представа колко често жъне успех.

— Прав сте. Нямам представа.

Тя закри устата си с длан и тихичко се разсмя или може би се прозина.

Протегнах ръка и се представих:

— Шон Дръмънд. — После добавих с лека доза творческа фантазия: — Специален агент от ФБР.

— Биан Тран — отвърна тя. Не обърна внимание на протегнатата ръка, а явно се мъчеше да не обръща внимание и на мен.

— Хубаво име.

— Тъй ли?

— Харесвам костюма ви.

— Имам работа. Защо не си потърсите нещо и вие?

Разговорът вървеше зле от самото начало. Откровено казано, когато делиш тясна стая с красива жена и пресен труп, чарът и остроумието ти автоматично скачат на по-високо ниво. Посочих с пръст тялото върху леглото.

— Интересно, не смятате ли?

— Лично аз бих избрала друго прилагателно.

— Тогава дайте да видим дали ще се спогодим за съществителните — убийство или самоубийство?

Откакто бях влязъл, тя не откъсваше очи от трупа. Сега за пръв път се обърна и ме огледа.

— А вие как смятате?

— Определено прилича на самоубийство.

— Определено. Но дали изглежда така заради него… или заради някой друг?

Смешно. Май точно това я попитах току-що.

Обърнах се и отново огледах трупа. За жалост един висок и шишкав съдебен лекар се беше привел над него да търси улики, тъй че виждах само главата на жертвата и два крака със среден размер.

Все пак ето какво можех да забележа: жертвата беше мъж, малко под шейсет, нито грозен, нито красив, нито висок, нито нисък, нито мършав, нито дебел и тъй нататък. Просто човек от улицата. Невзрачно лице, късо подстригана прошарена коса, нормално телосложение и нищо извън обичайното.

Хрумна ми, че ако се разминете по тротоара или седнеш до него в метрото, просто няма да го забележиш.

И това, помислих си, е един сериозен мотив да посегнеш на живота си — убийствена анонимност.

— Откога сте тук? — попитах аз мис Тран.

— От около трийсет минути. — Тя драскаше записки в малък бележник. Извъртя рамо и — съвсем случайно, сигурен съм — скри от полезрението ми бележника. После попита: — А вие?

— Току-що пристигнах. Ще ми помогнете ли да се ориентирам?

Пропуснах да спомена защо бях там, което имаше връзка с факта, че телефонът на жертвата се подслушваше от хора на ФБР, а те пък работеха с хора от ЦРУ които случайно засекли как някаква стресната жена се обажда по телефона на местните ченгета да съобщи за труп.

Жертвата беше, както казваме в разузнаването, обект на вражески интерес; беше, тоест в минало време. Сега представляваше обект на загадка, а във всяка загадка има пет основни въпроса. Кой е умрял бе очевидно, както и къде, значи оставаха трите въпроса, които бях пратен да изясня: кога, как и с малко късмет — защо.