Читать «Посредникът» онлайн - страница 237

— Според вас защо са ми сложили на униформата табелка с името? За да знам как се пише.

Шегата беше калпава, но сержантът все пак се разсмя.

— Ще опитам и двете. — Той затрака отново и след малко попита — Звание и военна част… сигурен ли сте?

— Защо?

— Ами… — Той се приведе напред и заби нос в монитора. — Тук имам трима Кембъл и… ехе!… един Кимбъл, нали се сещате, като онзи от сериала с едноръкия… Охо… я го вижте…

Наведох се.

— Какво?

— И малкото име е същото, Ричард. Извинявайте, това ми е лично хоби. Знаете ли, че имаме двама души с името Бил Клинтън? И един Джордж Буш. Не бих искал да съм на негово място. Бас държа, че всички го плюят и… — Той видя изражението ми и каза: — Извинявайте. Отплеснах се. Във всеки случай и Кимбъл, и тримата Кембъл са редници. Няма Марк, няма майор.

— Всеобхватна ли е системата?

— Свързана е пряко с компютърните списъци на военните части, а те се актуализират всекидневно. Но може вашият човек да е върнат в Щатите — предположи той. Навъси се. — Или да е в засекретена част. Случвало ми се е и друг път. Онези специални отряди — „Делта Форс“, „Таск Форс“ и разни други — смятат, че е под тяхното достойнство да влизат в армейската база данни.

Разбирах, че това дълбоко засяга чиновническата му душа.

— Значи това са възможностите. Какво ще правим сега?

— Каквото правя винаги. — Той се изкиска. — Прехвърлям топката.

Вдигна телефонната слушалка, откри в списъка върху бюрото номера на колегата си в Първа бронирана дивизия, набра го и зачака. След малко се представи и ми подаде слушалката. Обясних на човека отсреща кого търся. Няколко секунди по-късно гласът отговори:

— В дивизията нямаме Марк Кембъл.

— Трябва да го уведомя за смъртен случай. Помогнете ми.

— Нека да поговоря с шефа си — каза човекът. — Изчакайте.

Нов глас се представи като майор Харди и попита:

— Сър, бихте ли ми казали за какво става дума?

— Както обясних на вашия сержант, трябва да уведомя за смъртен случай. Годеницата на майор Кембъл беше отвлечена вчера в Багдад.

Настана дълго мълчание. Споменеш ли за смъртен случай, дори и най-коравият военен бюрократ се превръща в човешко същество. Като военни всички ние разбираме необходимостта от бързо уведомяване — не заради войника, на когото вече нищо не може да помогне, а заради близките му. Армията е склонна да третира живите войници като боклук — може да им бави заплатите, да ги лишава от бронирани машини и защитни жилетки, да ги принуждава да служат на места, където не биха искали да живеят, да им праща омразни началници, да предлага на семействата им смехотворни жилища и заплати, — но умреш ли, армията моментално се превръща в най-грижовната и сърдечна организация на света.

Често съм се чудил дали не би трябвало да опитат обратното — да се грижат за живите, а с мъртвите да карат по кратката процедура, — но почитта към покойниците е част от традицията и по някакъв причудлив начин утешава и живите войници.

— Знаете ли какво… — каза накрая той. — Разполагате с невярна информация.

— Така ли?

— Да. Марк Кембъл загина в сражение преди пет месеца.