Читать «Посредникът» онлайн - страница 236

Помислих си, че от това би излязъл чудесен девиз на Управлението. След подписа имаше кратък послепис:

„P.S. Искрено съжалявам за Биан“.

Както бях споменал, човек трябва да чете между редовете. След като някой бе разгласил неприятната история с принцовете, трябваше да се намери изкупителна жертва. А тъй като Биан беше отвлечена и извън подозрение, тъй като Филис и Тайри не бяха издънили работата и тъй като саудитците не се бяха накиснали сами, чрез просто елиминиране оставаше моята скромна особа. Нямаше значение дали ще докажат вината ми или не — бях виновен.

Ако да провалиш прикритието си е един от големите грехове в занаята, то да издадеш грозни тайни на пресата е смъртен грях. Нямам представа как се справя с такива случаи Управлението; знам обаче процедурата в армията, а тя е следната: не можеш ли да го убиеш, изяж го. Но може би в Управлението имаха друг подход. Може би само убиваха.

Лоша новина номер четири: все още никаква вест за съдбата на Биан Тран. Бях сторил каквото можех и вече не ми оставаха нито основателни подозрения, нито улики, нито поне идиотски догадки. Така или иначе, нямаше значение. За Филис бях по-черен от дявола. А заради мен ФБР точеше нож срещу Джим Тайри и кариерата му вървеше стремглаво надолу.

Но след като не беше Шараби, оставаха обичайните заподозрени: терористи, търговци на заложници или доморасли идиоти, които отвличат и убиват просто за удоволствие. Може би полицайката имаше право. Може би буквите ШАР наистина бяха част от автомобилен номер. Или може би Биан, обезумяла от болка и страх, бе драскала безсмислици по таблото.

Чувствах се по-зле от когато и да било. Бях изтървал нещо — улика, блестящо разкритие, вълшебен ключ, който да отключи истината и да спаси живота й. Но колкото и нелепо и суеверно да звучи, някакво чувство, някакъв първобитен инстинкт ми подсказваше, че Биан все още е жива.

Ако не можех да я спася, идваше време за онова, което ужасно не ми допадаше, но бях длъжен да го направя. Някой трябваше да уведоми близките й, а такава новина най-добре се поднася от човек, изпитващ уважение и обич към нея. Затова отидох в кадровия отдел, където един сержант седеше зад тясно бюро непосредствено до вратата.

Кадровиците имат в малкия си пръст повече власт от всички армейски полковници и генерали. С едно тракване на клавиша могат да прехвърлят в Тимбукту заплатата ти или самия теб, или пък да те направят мюсюлманин, което в днешно време не е най-одобряваната религия от комисиите по повишенията. Затова се усмихнах любезно и казах:

— Добър ден, сержант. Бихте ли ми казали как да открия майор Марк Кембъл от Първа бронирана дивизия?

— По личен или служебен въпрос? — попита той. — Извинявайте, трябва да знам.

— И двете. Годеницата му беше отвлечена.

— Веднага, сър — отговори сержантът и затрака по клавиатурата, без да откъсва очи от монитора. След няколко секунди попита: — Кембъл… Кимбъл? С „е“ или с „и“?