Читать «Посредникът» онлайн - страница 231

Е, не са за изпускане и самолюбието, амбицията и стремежът към власт — например при хора като Клиф или Дон, известен още като Лебровски, — но ако почнем да гоним от служба заради тях, във Вашингтон ще останат само чистачите. А и за тях не се знае.

Шараби прекъсна мислите ми и настоя:

— Отговорих на въпросите ти. Сега ти отговаряй на моите.

— Добре. С майор Тран разследвахме всичко около Клиф Даниълс, включително шефовете му и теб. Освен това намерихме компютъра на Клиф и това се знае в Пентагона. Затова Тайгърман и Хършфийлд са се свързали с теб и са ти казали да разбереш какво знаем. Може би и да ни спреш. Ограничаване на щетите. Така е, нали?

Той се разсмя; аз мръднах още няколко сантиметра напред. Шараби изглеждаш развеселен от моята логика. Облегна се назад и каза:

— Не, не е така. Звучи много глупаво. Тайгърман и Хършфийлд престанаха да говорят с мен преди няколко месеца. Вашингтон не желае да имаме нищо общо.

И пак се разсмя.

— Добре, ако ти не си отвлякъл майор Тран, кой го е направил?

— Мисля, че това си е твой проблем, Дръмънд.

— Тъй ли? Тогава защо е изписала с кръвта си твоето име?

— Нямам представа — отвърна той и двамата се вторачихме един в друг.

Знаех, че този човек е лъжец и измамник, че не бива да вярвам на нито една негова дума. Нито на отричането да е убил Клиф Даниълс, нито на твърдението, че не е отвлякъл Биан. И все пак му вярвах. Оставаха отворени въпросите кой е убил Клиф и кой е отвлякъл Биан, но както казваше Шараби, проблемът не беше негов, а мой.

Нали разбирате, той вече бе признал, че е лъжец, че е предал вашингтонските си приятели и че доброволно сътрудничи с нашите потенциални врагове от Иран. Всъщност „признал“ не е точната дума — хвалеше се. Наслаждаваше се да гледа в очите американски офицер и да се хвали открито колко е умен, колко жестоко и лесно е прецакал могъщите Съединени щати и своите врагове от ЦРУ.

И защо не? Мислеше си, че разговаря с мъртвец. Което ме подсети да помръдна още малко към бюрото и пистолета. Но той бързо грабна оръжието и попита със студен, разсъдлив тон:

— Наистина ли си мислиш, че съм толкова глупав, та да не те забележа? Назад.

Нямаше как, отдръпнах се.

Но разговорът явно вървеше към края си, защото Шараби обобщи положението:

— И тъй, май стигнахме до кръстопът. Аз не разполагам с жената, която търсиш, а ти разполагаш с онзи компютър, който силно ме притеснява.

— Но пък имаш пистолет.

— Да, и това също. — Той се приведе към мен и попита: — Ако те попитам къде е компютърът, мога ли да разчитам, че ще ми кажеш истината?

— А аз мога ли да разчитам, че след това няма да ме застреляш?

Видях, че пръстът му отново е на спусъка. Беше твърде увлечен в собствените си мисли, за да отговори на моя въпрос — всъщност знаех отговора, — и се приведе напред, за да сподели какво го вълнува.

— Разбира се, само ти и онази изчезнала жена знаете къде се намира компютърът на Клиф. Сега тя е отвлечена, а в Ирак — извинявай, ако прозвучи жестоко — това е равносилно на смърт. — Направи съвсем кратка пауза, после каза: — Следователно… ако и ти си мъртъв, никой няма да намери компютъра.