Читать «Посредникът» онлайн - страница 228

— Защото те искат да държат за топките човека, който управлява Ирак, и ти доброволно си ги подложи. — Погледнах го в очите и попитах: — Да? Не? Топло или студено?

Шараби разбра, че се опитвам да го ядосам, и очите му се присвиха. Но беше хитър и за да ядоса мен, не се хвана на въдицата.

— Защото това помага на мен… и на моя народ — каза той. — И защото онези, с които сега се боря за водачество на иракските шиити, на цял Ирак — духовниците Систани, Садр и другите, — отдавна имат връзка с иранците. — Той помълча и ме погледна. — Също като вашето правителство във Вашингтон Техеран не е единен. Има много възгледи, много групировки. Не всички там са доволни от Систани или Садр. Затова подарих разузнавателни сведения с огромно значение на неколцина приятели от иранското правителство, те ги предадоха на съответните хора и изведнъж — О, Аллах! — пухкавите му ръце затанцуваха из въздуха, изобразявайки измъкване на заек от шапка — ето че Махмуд Шараби си има много могъщи покровители в Техеран и тук, в Ирак.

Изумително. Излизаше, че той е намерил ирански двойници на Клиф Даниълс и сега използва тия „приятели“ по същия начин, за да пусне пипала в иранското разузнаване. А може и да не беше чак толкова изумително. Всеки мошеник си има любим номер и твърдо вярва, че щом веднъж е успял, може да продължава до безконечност. Би трябвало да кажа на новите му ирански приятели какво се случи с Клиф.

В този дух казах:

— Когато играеш за толкова много отбори, понякога забравяш къде си самият ти.

Той го прие буквално и отговори:

— Вашингтон е на десет хиляди километра. Иран е на две крачки. — Усмихна се иронично и добави: — В крайна сметка няма да има съществена разлика. Знаеш ли защо?

— Имам странното чувство, че ще ми обясниш.

— Защото няма абсолютно никакво значение. Честно казано, иранците са точно толкова безсилни пред мен, колкото и американците. Аз съм иракчанин, полковник. Дори не харесвам иранците.

— Доводът не е убедителен, Шараби. Обясни по-добре.

— Защото се боя от сунитите, които получават сериозна подкрепа от нашите сунитски съседи. Тия хора са диваци. Убийци. Десетилетия наред потискаха и избиваха моя народ, шиитите, докато те живееха царски с богатствата, които по право принадлежат на нас. Ако спасяването на моя народ изисква сътрудничество с иранците… Как беше онази безценна фраза на Чърчил за Сталин? Да спиш с дявола…

— Мисля, Шараби, че ние си легнахме с дявола. А ти би трябвало сериозно да се тревожиш какво ще стане, когато Америка узнае що за гаден предател си. Дадохме много жертви и похарчихме безумни пари, опитвайки да освободим страната ти.

— Предател? О, не бих казал, полковник. Аз просто предадох един подарък. Изборът на подаръка не беше мой, нали? Прочел си писмата. Знаеш, че Клиф направи избора. — Той поклати глава. — Според мен твоят проблем не е Махмуд Шараби, а Клиф… но ще ти е трудно да се добереш до него.

Това явно отклони мислите му в друга посока, защото след малко се оплака:

— Американците са прекалено нетърпеливи. Не обичат дългите войни или борби. Имате един непоносим навик — искате всичко веднага. — Той замислено подръпна долната си устна, после добави: — Ако вашата армия си тръгне прибързано, моят народ ще бъде избит. Това беше голяма дилема за нас, но като включих своите ирански приятели, аз я превърнах във ваш сериозен проблем. Сега не смеете да напуснете от страх, че иранците ще запълнят вакуума и цялата тази война ще се окаже подарък за тях. Ако си тръгнете, Иран ще нахлуе и моите ирански приятели ще ни спасят. И тъй, Дръмънд, твоите сънародници са в стратегическа безизходица, а моите хора, шиитите — слава на Аллах — печелят и в двата случая. Или вие ще ни спасите, или иранците, или ще го направите заедно. Чудесна позиция за нас, не мислиш ли?