Читать «Посредникът» онлайн - страница 227

— Значи си им изгубил бройката. Прав ли съм?

Въпросите не ми харесваха, затова казах:

— Накъде биеш?

— Смяташ ли се за патриот?

— Аз съм войник.

— И си убивал за страната си… за своя народ. — Той ме погледна замислено и попита: — Знаеш ли колко шиити уби Саддам Хюсеин?

— Много.

— Много ли е един милион? А два милиона? — попита подигравателно той. — Избити, полковник — с отровен газ, куршум в тила, мъчения, изнасилване, гладна смърт. Мъже, жени, деца, старци — за никого нямаше милост. А дори не включвам в бройката онези четиристотин хиляди шиити, които бяха заставени да се бият и да умрат в идиотските войни на Саддам с Иран и Америка.

— Чета вестници.

— Когато толкова много евреи умряха в нацистките лагери, целият свят осъди това. Дори му дадоха име — Холокост — сякаш масовото унищожение се отнася единствено до евреите. Защо масовото унищожение на моя народ няма име?

— Избиването на твоя народ беше трагедия. И ти знаеш, че направихме всичко възможно, за да сложим край — с храна, медицински програми и забранени за полет зони над Южен Ирак, за да не може Саддам да използва самолети срещу шиитите.

— Всичко възможно? Не ми се вярва. Спряха ли убийствата? Знаеш, че не. През най-добрите години загиваха само десетки хиляди.

— Това не беше наша война.

Той бе доказал своето, знаеше го и затова се върна към предишната тема.

— Значи си убивал за страната си. А би ли лъгал за нея? Лъжата със сигурност не е толкова срамна, колкото убийството.

— Да убиваш в защита на родината си не е грях.

Той се облегна назад и лекичко се усмихна или направи злобна гримаса — устните му бяха дебели и не успях да различа добре.

— Смятам, че и да лъжеш за спасение на народа си не е грях. Такия… позната ли ти е тази арабска дума? Тази идея?

— Мисля, че вчера ми сервираха нещо подобно. Прегорено козе месо, нали?

Без да обръща внимание на иронията, той обясни:

— Това е шиитска идея. Оправдава лъжата в името на нашата бедна преследвана вяра. Ако случайно съм предал неистини на правителството ви, ако случайно съм преувеличил някои факти, не изпитвам съжаление или угризения.

— Когато лъжеш по поръчение на иранските си шефове или за да докопаш властта, това не те прави по-благороден, Шараби. Прави те лъжец и измамник.

По лицето му се изписа изненада.

— Шефове? Нима си мислиш, че работя за Иран?

Дълго го гледах, после му казах няколко неща, които сам знаеше.

— Ти си се срещал с ирански разузнавачи, предавал си на Иран изключително важни данни и не се съмнявам, че ако се поразровим, ще открием, че си замесен в прехвърлянето на ирански оръжия и агенти в Ирак. Ако още се поразровим, подозирам, че връзките ти с Иран ще се окажат отпреди войната.

— Ровете където си щете.

— Благодаря за разрешението.

— Всъщност — каза с усмивка той, — ще ти спестя усилията. Да, прав си. — Престана да се усмихва. — Или поне отчасти прав. Разговарях с някои… приятели в Иран. Да, много преди вашето нашествие. И сега им помагам да разширят влиянието си сред шиитите в Ирак. И знаеш ли защо?

— Защото за власт би продал и собствената си майка.

Той предпочете да не отговори, затова опитах друг удар.