Читать «Посредникът» онлайн - страница 226

— Ризата! Веднага! — кресна той и пак насочи пистолета към слабините ми. Ръката му трепереше, а пръстът бе побелял върху спусъка.

Защо пък не? Разкопчах униформената риза и я хвърлих на пода. Изправих се, свалих панталона до глезените си и бавно се завъртях, за да види, че не нося микрофон.

— Тениската също — каза Шараби.

Свалих и нея. Той ме осведоми:

— Има една чудесна кюрдска поговорка още отпреди съвременната електроника. Гол човек не лъже.

— Ако очакваш да си сваля и гащите, по-добре ме застреляй.

Той се разсмя, после рече:

— Обличай се.

Днес всички гледат полицейски филми и си въобразяват, че човек може да открие с невъоръжено око подслушвателната апаратура. Миниатюризацията обаче отдавна е постигнала чудеса в тази област. От личен опит знам, че моите приятели в Управлението имат устройство, което придава съвсем нов смисъл на изтъркания израз „Говори ми на задника“. Но откровено казано, аз не съм чак толкова самоотвержен. Ако носех микрофон, хората на Тайри вече щяха да са нахълтали, аз щях да държа Шараби на прицел, а той щеше да отговаря на моите въпроси. Всъщност понякога не е зле да си имаш микрофон в задника.

Както и да е, закопчах ризата, седнах и обмислих възможните варианти, а той стискаше пистолета и явно обмисляше своите. Да ме пусне не можеше да става и дума, но да ме застреля изглеждаше съвсем в реда на нещата. Аз имах нещо, което той искаше — информация, — а той имаше нещо, което аз исках — пистолета. Не виждах начин да се споразумеем; вероятно той също не виждаше.

Накрая Шараби каза:

— Слушай. Не съм убил Клиф — той ми беше приятел — и не съм наредил да го убият. — Приведе се по-близо и добави: — И не съм отвлякъл онази жена, за която говориш.

Понякога от гърлото ми излизат произволни звуци и сега се получи същото:

— Дрън-дрън.

Това го раздразни и той ми напомни:

— Аз имам пистолет, а ти не. Човек в моето положение не е принуден да лъже.

— Знаеш ли, прав си. Страшно се радвам, че изяснихме нещата и… ами… ти сигурно си много зает.

Станах и направих две крачки към вратата.

— Сядай! Или ще стрелям!

— Куршум в гърба няма да се отрази добре на претенциите ти за самозащита — уведомих го аз, но все пак спрях, защото не ми харесваше тонът му.

— Истинският въпрос, полковник, е как ще се отрази на здравето ти една дупка в тила.

Добре казано. Завъртях се и седнах. Той размаха пистолета.

— Не вярвам армията да те е пратила тук. За кого работиш?

Реших да му кажа истината.

— За ЦРУ.

Той обаче навярно сам се беше досетил, защото не прояви изненада.

— Чудесно се подредихме — рекох аз. — Знам, че работиш за Иран, а сега и ти знаеш за кого работя. — Усмихнах се. — Гол човек не лъже, нали?

— Но все пак служиш в армията, нали? — попита той. — Истинска ли е униформата?

— Да.

Шараби посочи с пистолета към рамото ми.

— Имаш бойна нашивка. Това означава, че си участвал в сражения, нали?

Кимнах.

— Убивал ли си за страната си?

Не отговорих.

— Колко души си убил?

— Не съм ги броил.