Читать «Посредникът» онлайн - страница 225

— Може и да не е чак толкова странно. Купих един за мен и един за Клиф. Еднакви пистолети. Братя по оръжие. — Той се усмихна. — Уместен подарък — заради всичко, което направи за моята бедна, изстрадала страна.

— Ти даде на Америка лъжлива информация и сега над хиляда наши войници са мъртви. Даде на Клифърд подарък и той умря от него. Има ли някой, комуто да си подарил нещо, без да умре?

Той размаха пистолета.

— Няма да си жив да чуеш трета покана. Сядай.

Видях, че показалецът му е побелял върху спусъка. Седнах.

Без повече предисловия той попита:

— Къде е компютърът на Клиф?

Явно това бе единственото, заради което все още бях жив. Ако му кажех, че компютърът е в ЦРУ и не само аз държа ключа към политическото му оцеляване, със сигурност щеше да стреля. Трябвах му жив само докато узнаеше как да потули нещата, а аз държах да остана жив поне докато го докопам за гърлото. Затова излъгах.

— Скрит е. Ние с майор Тран… ами, като видяхме какво има на диска, просто не можахме да устоим.

— Защо?

— Защото в тия писма се споменават толкова високопоставени личности, че биха ни гарантирали генералски звания.

Той оцени по достойнство егоистичната ми логика и попита:

— Значи го скрихте?

— На сигурно място. Само ние двамата знаем.

Шараби помълча, вгледа се в мен и каза:

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм.

Той повтори въпроса, насочвайки пистолета между очите ми. Този път добави:

— Трети път няма да питам.

— Партньорът на майор Тран. С нея разследваме смъртта на Клифърд Даниълс.

— А, сега съвсем се обърках. Казаха ми, че моят стар приятел се е самоубил. И тъй, полковник… — Както повечето политици, явно и той от суетност не носеше очила, само че му липсваше задължителната за всеки политик способност да помни имена. Приведе се да разчете табелката с името на гърдите ми. — Полковник Дръмънд… убийство или самоубийство? Кое от двете?

— Не ме ли познаваш?

— Защо? Срещали ли сме се?

Изглеждаше искрено озадачен, сякаш моето име не му говореше нищо. Но ако някой от Вашингтон го бе осведомил за Биан Тран, непременно щеше да му спомене и за мен. Стори ми се странно, че е решил да се преструва; в края на краищата той държеше пистолета. Реших да се включа в играта и отговорих на предишния му въпрос:

— Смъртта на Клиф приличаше на самоубийство. Той определено имаше мотив — гаден развод, житейски разочарования и както знаеш, призовка да се яви пред сенатска анкетна комисия. Професионално вече беше съсипан; предстоеше му обществен позор.

— Значи самоубийство?

— Беше убийство. Дело на наемен убиец… жена. Имитираше самоубийство и знаеш ли какво? Ако не бяха няколко дребни грешки и противоречия, щяхме да решим точно това.

Описах набързо грешките и той ме изслуша, но без особен интерес, сякаш повече го вълнуваха други неща.

— Ако тая жена работеше за мен — казах накрая, — бих й отрязал коледната премия.

Изражението на Шараби бе станало подозрително. Той се вгледа в мен и попита:

— Носиш ли микрофон? — Без да изчака отговор, нареди: — Стани. Свали си ризата.

Не станах. Беше ми писнало. Убиец, предател, похитител — в никакъв случай нямаше да се събличам пред този човек.