Читать «Посредникът» онлайн - страница 217

— Шон, искрено съжалявам — каза тя.

Въздържах се от отговор и отдръпнах ръка. Минах зад джипа, където хората на Тайри бяха извадили торбата и куфарчето на Биан. Двама агенти преглеждаха съдържанието — резервна униформа, грим, чисто бельо и тъй нататък. Каквото и да търсеха, нямаше да го намерят в багажа на Биан.

Един военен полицай надничаше над раменете им и съставяше списък на вещите. Знаех, че това е обичайна практика, когато военен загине или изчезне безследно. Знаех също, че следващата крачка е почетен залп над пресния гроб.

— Какво мислиш? — попита ме Тайри.

Откъснах очи от военния полицай и го погледнах.

— Тя е жива.

— Нали видя дупките от куршуми? Ами кръвта? — попита той, заобикаляйки предпазливо веществените доказателства.

— А какво не виждаме, Джим? Не виждаме тяло, труп. Биан. Ако беше мъртва, щяха да я зарежат в колата. Труп не им трябва, нали? — Той се замисли, а аз добавих: — Освен това предните гуми са пукнати. Ако бяха стреляли от кола в движение, както предполагат военните полицаи, защо да се целят по гумите? Още нещо: дупките от куршуми по вратата са подредени по права линия, но и стъклото е разбито. Помисли малко. Ако вратата е била заключена, а са искали да заловят пленник, трябвало е да счупят прозореца.

И двамата знаехме, че смъртта на място е за предпочитане пред възможността, за която говорех. Той бавно кимна и се замисли над изводите ми. После каза:

— Сигурно си чувал, че в града има банди похитители. Понякога се обаждат и искат откуп.

— Досега отвличали ли са американски войник?

— Ами… не съм чувал. Но както всички престъпни начинания, тия хора се развиват. Например няколко чуждестранни предприемачи бяха отвлечени от такива банди.

— И какво стана с тях?

Той се поколеба.

— Не искам да давам повод за фалшив оптимизъм или песимизъм.

— Кажи ми.

Той отговори, без да ме гледа в очите.

— Продадоха ги на терористите. — Продължаваше да гледа настрани. — Знам за два подобни случая. И двете жертви бяха обезглавени от Заркауи пред видеокамера.

Цяла нощ се бях подготвял за това и ето че то наистина се случваше. Имах чувството, че съм в самолет, слизащ за аварийно кацане.

Гледах как двамата агенти ровят из багажа на Биан, а военният полицай описва вещите. Мислех си, че може би точно сега Биан лежи в заключена стая, обкръжена от хората на Заркауи, които точат ножовете и репетират нейната смърт. Тя беше много храбра и изобретателна, но никога не си правеше илюзии; беше реалистка и би ми била благодарна, ако разкрия какво се е случило.

Оставих Тайри и се върнах при вратата на джипа. Надникнах вътре без друга причина, освен че не ми се говореше с никого. Нито с Филис и нейното гузно съчувствие, нито с военните полицаи и техните идиотски теории, и категорично не с Тайри, който вече се бе примирил.

Гледах засъхналата кръв в колата. Кръвта на Биан.

Шофьорската седалка беше зацапана с нея, пръски имаше по волана, по таблото и дори по предното стъкло. Тежък кръвоизлив. И макар да бях сигурен, че са я измъкнали жива от джипа, това не означаваше, че все още е жива.