Читать «Посредникът» онлайн - страница 215

Майор Тран обаче бе оставила бележка, която сержантът извади от джоба си с омазнени пръсти. Беше написана на ръка и гласеше: „Шон, не ми се сърди. Не те упреквам за станалото. Държах се отвратително. Извинявай. Наистина. Но трябва да обмисля нещата, а по една или друга причина ти ме разсейваш. Ще ти се обадя веднага щом пристигна. Не се тревожи. Вече знаеш, че мога да се справя. Биан.“ Сержантът ме гледаше в лицето и попита:

— Станало ли е нещо, сър?

— Какво? Не… Аз… Колко е пътят от тук до Зелената зона?

— Около час. Час и половина, ако има задръствания. По това време обикновено има.

Би трябвало да съм бесен, но не бях. Откровено казано, Биан се държеше странно след онези два дни в Багдад — или дори от по-рано, ако броим и онзи епизод под душа — и знаех, че произшествието с Бин Паша я е изкарало от релси. Когато главата не е наред, скоро идва ред и на тялото. Трябваше да я държа под око.

Върнах се в подземния затвор и уведомих Филис, че Биан е на път и ще се свърже с нас, щом пристигне. Съобщих също, че е тръгнала сама, при което тя вдигна вежда и с леден тон ми нареди да я държа в течение.

Помолих централата незабавно да ми прехвърля всяко обаждане от майор Тран, после си намерих празно бюро и се настаних до телефона. След като минаха два часа без новини от Биан, реших да се свържа с разузнаването на корпуса в Зелената зона.

Отговори ми някакъв много любезен капитан. Изложих му накратко проблема си и крайно учтиво попитах дали майор Тран е идвала в щаба на разузнаването.

— Знам ли, сър — отвърна весело той. — Тук е голям щаб, с много кабинети на няколко етажа. — После се впусна в догадки. — Може да се е загубила или да е срещнала стар приятел по коридорите. Наблизо има пазар, може да е там. Нали ги знаете жените.

И той се разсмя. На което отговорих любезно:

— Капитан, не съм ви молил за хипотези.

— Ъъъ…

— Трябва да знам дали е пристигнала.

— Аха… знаете ли с кого е трябвало да се срещне?

— Ако знаех, щях ли да разговарям с вас?

Дълго мълчание.

— Ами… може да отнеме доста време. Тук има към четирийсет кабинета.

— Чудесно. Позвънете ми пак, след като ги проверите.

Дадох му номера и той обеща да позвъни. Така и не се обади, говедото.

След още един час пак отидох в импровизирания кабинет на Филис. Почуках и влязох. Докладвах за положението и добавих, че според мен Биан е твърде добър, надежден и отговорен офицер, за да има някакво безобидно обяснение. Филис обеща да завърти няколко телефона и наистина го направи; оказа се, че Биан не е пристигнала в щаба, но щом пристигне — ако изобщо пристигне, — веднага ще ни се обадят.

За жалост Багдад е голям град, а вече се смрачаваше и бе късно да предприемем нещо. Всъщност нищо не можехме да направим. В един град, където убийствата, бомбите и отвличанията са всекидневие, някаква си закъсняла жена не би развълнувала никого.

Цяла нощ и част от следващото утро седях до телефона. Мислех, чаках и се тревожех. Хората ме заобикаляха отдалече, което напълно ме устройваше. Изпих две кани кафе и с всеки изминал час все по-силно се убеждавах, че е станало нещо ужасно. В края на краищата това бе Ирак, тъй че списъкът на страховитите възможности нямаше край, а аз ги обмислих една по една.