Читать «Кукловодът» онлайн

Брайън Хейг

Кукловодът

Шон Дръмънд #3

На Лиса, Брайън, Патрик, Дони и Ани

1

Двама едри намръщени военни полицаи вкараха в стаята затворника, блъснаха го на един стол и веднага започнаха да закопчават белезниците му за масата. Тя беше здраво закрепена за пода, който беше здраво закрепен за сградата на затвора и тъй нататък.

— Момчета, излишно е — помолих настойчиво, но любезно.

Те хладно пропуснаха думите ми покрай ушите си.

— Вижте, това е абсурдно — казах с малко повече възмущение. — Смятате ли, че е възможно да се измъкне оттук, какво остава да направи и две крачки извън затвора, без да го разпознаят на мига?

Говорех колкото да се намирам на работа — по-скоро за да впечатля затворника, а не пазачите. Адвокат съм все пак. Подобни прийоми не са ми чужди.

Сержантът пъхна ключа от белезниците в джоба си и се обърна към мен.

— Не давайте на затворника нищо. Никакви химикалки, моливи, остри предмети. Почукайте на вратата, когато свършите.

Изгледа ме по-продължително от необходимото — жест, който трябваше да ми покаже, че не одобрява нито мен, нито работата ми в конкретния случай. Бях склонен да се съглася с него, поне по отношение на второто.

И аз го изгледах студено.

— Разбрано, сержант.

Военните полицаи излязоха от стаята, а аз се обърнах да огледам затворника. Бяха изминали повече от десет години, но промени почти не се забелязваха — косата му ми се видя малко по-прошарена, но все още беше удивително хубав мъж, с онези изсечени черти, тъмна коса и дълбоки очи, които някои жени намират за привлекателни. Атлетичното му тяло беше поомекнало, но широките плещи и тънкият кръст бяха почти непокътнати. Открай време висеше по фитнес залите.

В психическо отношение обаче беше развалина. Раменете му бяха прегърбени, брадичката му беше отпусната на гърдите, а ръцете му висяха отстрани. Нищо чудно, че му бяха взели връзките на обувките и колана.

Наведох се и го стиснах за рамото.

— Бил, погледни ме.

Никаква реакция.

— По дяволите, Били — казах по-остро. — Аз съм Шон Дръмънд. Стегни се и ме погледни.

Дори не помръдна. Явно грубото отношение не успяваше да пробие стената на депресията — може би трябваше да опитам с по-сърдечен и дружелюбен тон.

— Били, чуй ме — казах, — Мери ми се обади в деня след арестуването ти и ме помоли веднага да дойда тук. Каза, че си искал аз да те представлявам.

„Тук“ беше военният затвор, забутан в покрайнините на Форт Левънуърт в щата Канзас.

„Мери“ беше негова съпруга от тринайсет години, а човекът пред мен беше бригаден генерал Уилям Т. Морисън, съвсем доскоро заемал поста военен аташе в московското ни посолство.

„Денят след арестуването“ му беше преди две дълги неприятни денонощия, а въпросното арестуване продължаваше да се излъчва по Си Ен Ен — армейски генерал с изумено и разгневено изражение, обграден от агенти на ФБР с бронежилетки, които го изблъскваха през задния вход на московското посолство. Оттогава вестниците бяха успели да публикуват безброй статии, описващи го като противен негодник. Ако информацията им беше вярна, седях срещу най-чудовищния предател от времето на… ами срещу най-чудовищния предател изобщо.