Читать «Кукловодът» онлайн - страница 6

После ме погледна в очите и бащинската ръка се свлече от рамото ми.

— По дяволите, имаш ли представа в какво се забъркваш?

— В нещо, намирисващо на шпионаж, нали така?

Той не обърна внимание на сарказма ми. Добър ход. Ако го насърчаваш, става още по-зле.

Обикновено не съм толкова предвидим, но Клапър ме познава достатъчно отдавна, за да оценява малките ми странности. В далечното минало, когато беше обикновен майор, дори имаше възможността да преподава на един тъпоумен новак — лейтенант от пехотата на име Дръмънд, когото обучаваше в основите на военното право. Освен това по някаква случайност е същият късоглед глупак, който по-късно убеди армията да ми позволи да завърша право, за да стана военен адвокат.

Тоест в известен смисъл именно той носеше вина за сегашната ситуация. Каквото си надробиш, това ще сърбаш.

Клапър опита отново, като се мъчеше да запази спокойствие:

— Виж, Шон, когато ЦРУ и ФБР за пръв път дойдоха при мен с подозренията и доказателствата си за Морисън, щях да получа удар. Наблюдавали са го от месеци. Всичко са проверили.

— Ами хубаво. Значи ми остава да се боря за най-малкото зло. И най-загубеният адвокат идиот може да се справи с това. За какво се притесняваш?

Ако се съдеше по изражението му, притесняваше се за какво ли не.

— Поне се опитай да видиш нещата от моята гледна точка — каза той. — В момента работим заедно с Русия срещу тероризма, да не споменавам продължаващите преговори за петрола, съкращаването на ядрените оръжия и още стотина деликатни въпроса. Правителството просто не желае гафове с Русия при това дело. Нали ме разбираш?

— Да, господин генерал, разбирам, но той поиска мен, а всеки човек има правото да избира защитника си — за трети път му напомних не особено деликатно.

Както се казва: „Никой не е над закона.“ Е, това важи дори за генералитета, един вид единайсета Божа заповед. Бях упорствал дотолкова, доколкото беше здравословно за кариерата ми, и не ми оставаше нищо друго, освен да очаквам присъдата.

— Добре де, мамка му — каза той накрая. — Твой е.

— Чудесно, сър. Благодаря, ви — отвърнах, усърдно имитирайки военен възторг — безсмислено усилие, като се има предвид мястото и публиката. — И… хм, имам още една молба.

— Каква?

— Трябва ми помощник.

— Добре. Подай молба и аз ще я разгледам.

— Карън Збровня — отвърнах незабавно.

— Не — каза той също толкова бързо.

— Защо не?

— Защото вече е зачислена към друго дело.

— Ами отзовете я. Нали сам казахте, че това е най-важното дело в момента.

— Не мога.

— Разбира се, че можете, сър. Подпишете каквото трябва и бум, готово. Съвсем официално ви моля. Трябва ми Збровня.

Той сви устни.

— Разбираш ли… тя вече е зачислена към обвинението.

Изгледахме се. Карън Збровня беше абсолютен убиец сред военните адвокати: интелигентна, самоуверена, често безмилостна — и, да, страхотно парче, ако сте от бройкаджиите, които забелязват такива неща. И, още по-важно в моя случай, потомка на руски емигранти, които я бяха научили да говори като казачка.

И все пак това, че я губех, не беше най-големият ми проблем.