Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 90

2.

Едва забележимата пътека заобиколи огромна скала и прясно отсечено дърво препречи пътя ни. От двете страни на дървото горяха огньове, двамина монаси хвърляха в пламъците мокра слама. Вдигаше се черен дим.

След скалата пред очите ми се разкри долина. Дим се вдигаше не само край пътеката, огньове опасваха дочета с черни пушеци.

Към мене приближи монах с избеляло, някога черно расо, водеше зло вълчо куче. На гърдите му белееше парче тъкан, изрязана като мъртвешка глава. Той ме попита:

— Къде отиваш?

Посочих към каменните плочи на къщите, които сивееха и зеленееха в долината. Монахът посочи високия кол, върху който висеше черен парцал, после се прозина и прекръсти устата си. Каза ми:

— Чума.

Спязох от коня и облегнах главата си на седлото. Коленете ми омекнаха. Монахът добави:

— Бог изсипа справедливия си гняв върху главите на Вещиците и еретиците.

Въздъхнах дълбоко, още не можех да дойда на себе си. Попитах:

— Влиза ли се в селото?

Монахът ме изгледа с подозрение, обърна се и викна:

— Андреа! Григорий!

Приближиха двамина монаси. Огледах пътеката — камък, имаше къде да стъпя, ако трябваше да се бия Монахът каза: — Този безумец пита може ли да се влиза в селото. И тримата монаси гледаха избелелия кръст, прилшит върху плаща ми. Носех одежди на кръстоносец. Единият монах ме помами с пръст и ме заведе до поваленото дьрво. Напред по пътеката лежаха по гръб два трупа, от гърдите им стърчаха стрели. Монахът каза:

— Влиза се. Но не се излиза.

Извърнах глава. Сега видях, че зад скалата гори огън а неколцина седнали войници въртяха върху окастрени клони няколко пилета. Един от войниците ме попита:

— С кого взе кръста? Казах му:

— Със светия император Бодуен от Фландър, Бог да благослови паметта му.

Той изниза пиле и ми го подхвърли.

— Дръж!

Пилето ме опари. Казах му:

— И теб да те благослови Бог.

3.

Върнах се при Лада, слязох от коня и подадох пилето. Не бях го докосвал. Нямах стомах, нямах сърце.

Двамата с Лада огледахме черната върволица от стражеви огньове, които ограждаха долината и селото. Някъде надясно огърлицата бе скъсана.

Отидохме. Дълбока пропаст, на чието дъно бучеше река, отделяше прокълнатото село на чумавите от света на здравите и безсърдечните. На другия ръб на пропастта, тъкмо срещу нас, стояха и лежаха няколко десетки клетници. Деляха ни стотина крачки, навярно бихме могли да чуваме гласовете си, ако реката не бучеше в краката ни. Но добре ги виждахме, слънцето се бе скрило зад планината, но въздухът бе светъл и свеж. Майка вдигаше нагре невръстно дете. Мъж размахваше риза. Мнозина лежаха по очи, други се надвесваха над пропастта. И ние легнали по очи, за да приближим ръба на бездната.

Усетих, че непрестанният рев на реката ме упоява и влече. Пропълзяхме назад. Лада ми каза:

— Не можеш ли да им помогнеш?

Не каза — ние можем ли да им помогнем. Пак аз трябваше да мисля. Казах й:

— Кой ще помогне на нас?

Когато се върнахме, конят ни беше изчезнал. Избягал беше, клонът, на който го бях завързал, прясно белееше пречупен. По-добре — спомних си думите на Влад, — ако някой вървеше по дирите ни, щеше накрая да настигне един избягал кон.