Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 92

Седях и гледах огъня. Тънките пламъци, топлият дъх, който трептеше над тях, светлият пушек, те замъгляваха целия мой свят — три стъпки зрак и топлина. Лада беше зад огъня, различавах лицето й през тази разлюляна прозрачна завеса — сякаш лежеше на дъното на бистър бързей. Унесох се, не знаех дали спя с отворени очи и дали не сънувам. Чух гласа на Лада:

— Бояне…

Казах й:

— Утре.

Тя ми каза:

— Говори. Сега.

Казах й:

— Бях пленник. Мислех, че умирам.

Казвах — и утре е ден. И денят идваше.

Лада ми каза нещо. Какво ми каза?

Наистина ли тя ме питаше? Или разговарях със себе си? Не знаех. Дали говорех на глас, или устните ми оставаха затворени?

Гледах огъня. Или го сънувах? Върху разжарените главни тръпнеха сенки, преминаваха облаци. Те живееха. Така живееше морето от огнена жар, в което изчезна Боян от Земен.

Спрях да треперя. Топлината на огъня и скалата бавно се вдигнаха по мене, като влага по човек, издялан от каменна сол. Ръката ми, която милваше мократа пръст в дъното на кладенеца, извади парче от счупена играчка — дървена птица, която майка ми подари. Птицата беше гълъб. После напипах дръжка на меч, счупен в битка. Там, на дъното, лежаха отломки не само от пораженията ми но и от победи. Как казваше по-нататък псалмът: „Господ разсече въжетата на нечестивите…“ И утре щеше да съмне.

Тогава отново чух гласа на Лада. Но не бях чувал ето този глас. Тъй както ме смая топлото женско тяло, с извивките на зрял плод там, в Мъртвия град — така ме омая този девичи глас, който тайно се бе наливал с женственост и ласка. Лада ли беше? Къде беше скривала досега тази дълбочина и сила? Тя ми каза:

— Бояне, трябва да ме оставиш. Сам ти ще преминеш планината.

Казах й:

— Не.

Тя каза:

— Ти остави Ясен… Ти остави Влад.

Казах й:

— Заради книгата.

Тя каза:

— Книгата…

Аз й казах:

— Ти си равна на книгата.

Като изрекох тези думи, стори ми се, че се събудих. Срещу мене сияеше огънят, зад пламъците сияеше Лада. Или сега заспивах? Кое беше истинското — преди ли беше сън, или сега сънувах?

В сиянието на огъня виждах очите на Лада. Те грееха, те просветляваха, сякаш се пълнеха със сълзи. И пламъците превръщаха сълзите в звезди. Този поглед не на жена, дори не и на човек. Той беше безпощаден и обречен. Стори ми се, че осветява дъното на кладенеца. Гласът каза:

— Ти две години бе пленник. Не се ли научи да гледаш правдата в очите?

Затворих очи. Казах в светлия мрак:

— Не мога.

И като отпуснах глава, подпрях челото си в коленете. Заплаках тихо и несръчно — като че ли си припомнях как се плаче.

Усетих, че топли ръце обхващат главата ми. Лада вече седеше до мене и полагаше главата ми на своите колене. Сега гледах нагоре, лицето й беше над мене. Тя изглеждаше по-стара и по-мъдра от мене. Тя би могла да бъде моя майка. Ръцете й милваха косите и челото ми, но толкова леко, сякаш докосваше въздуха и той предаваше нейната топлина и нежност. Вдигнах ръка и я положих на шията й. Моята ръка ли беше това? Изпочупени и смазани нокти, засъхнала черна кръв и черна кал, набита в раните. Тази ръка беше удряла, грабила, убивала. Бях забравил да милвам.