Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 89

Рухнах на колене, той се извиси над мене.

Доминиканеца ме нарече човек, който събира дяволските пороци. Дедецът ме нарече човек, който събира зърната Божие злато. Навярно бях и такъв, и онакъв. Бях и Анри, и Боян. Но и двамата искаха Свещената книга.

Доминиканеца протегна ръка и взе книгата, Не трябваше да я докосва.

Разперих с бързо движение двете си ръце и ударих с ръбовете на дланите си двете тъпи и безмозъ твари, които си мислеха, че ме държат. Те се стропо като отсечени дървета. Прескочих масата и хванах Доминиканеца за гърлото. Зениците му се разшириха, той ме гледаше не със страх, не с омраза, а с удивление. Ударих го само веднъж между двете очи. Защо не го убих?

Останах изправен, тримата мъже лежаха в крака та ми. Свитъкът на Тайната книга се бе търкулнал към огъня. Отблясъци от пламъците зачервяваха пергамента. Зашо не пламна?

Не се наведох веднага да вдигна книгата. Дишах дълбоко и равномерно. Усетих как ударите на сърцето ми затихват и се успокояват. Тогава скрих книгата в нейното желязно гнездо и грижливо запечатах рогатината. И с тази желязна тояга изкъртих решетката на прозореца над реката. Какво беше за Свещената книга някаква си ръждясала решетка?

Скочих в реката.

ЕДИНАДЕСЕТИЯТ ДЕН

1.

Трета беше Лада.

Помня я и много пъти съм я сънувал — висока планина, която прегражда пътя ми от изток до запад, от единия край на света до другия край. Долу синя, горе синьо-бяла. Дали синевата беше гранит, дали бялото беше сняг? Кой можеше да повярва, че тази безплътна стена всъщност е огромна грамада корави и студени камъни? Тя димеше към небето, лека и прозрачна, стена от бледи пламъци.

Тъй видяхме Алпите — аз и Лада, качени на един залитащ кон. Тя се притискаше към гърба ми и ме топлеше, но гърдите ми замръзваха от ледения дъх на все още далечната планина.

След като се разделихме с Адалгиза, ние се върнахме на изток, назад, откъдето бяхме дошли. Не можехме да преминем направо — всяка пътека, всеки мост, всяко село бяха завардени. След като се върнахме, ние тръгнахме на север — към Алпите, към селата на еретиците валденси. Носех писма, знаци за опознаване, устни заръки. Валденсите щяха да ни преведат през есенната планина.

И така, ние вървяхме срещу планината — дребни и нищожни човечета, — а тя бавно, много бавно се надигаше като призрак, който дими от леговището си. Най-после призракът се въплъти в скали, ниска остра трева и криви дървета. Ние спряхме. Трябваше да се обърна и да погледна Лада в лицето. Не ми се искаше да го правя. Прозрачната планина се превръщаше в плът от скали и дървета, плътта на Лада ставаше прозрачна. Не виждах лицето и, виждах само огромните й очи. Тя беше пияна от изтощение. Казах й:

— Конят трябва да отдъхне. Тя ми каза:

— Мога да вървя.

Свалих я от седлото, лека като дете.

— Стой и ме чакай. Ще намеря нашите братя.

Тя ми каза:

— Искам да дойда с тебе.

Казах й:

— Конят е уморен. Не искам да вървя пеша.

Очите й се напълниха със сълзи, но гордостта я накара да остане безмълвна, докато се отдалечавах.