Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 91

Антон Николов Дончев

Седнах на камък и сложих рогатината на коленете си. Лада коленичи пред мене и ме загледа изпитателно в очите. Попита ме:

— Какво ще правим без кон?

И аз я попитах:

— Защо ти е кон в планината?

Тя попита:

— Нали конят отнесе меча ти?

Попитах:

— Не ми ли стига рогатината?

Попита ме:

Ами водачите?

Попитах:

— Нямаме ли ние очи и крака?

Тя питаше и аз питах себе си. Не си отговарях, само питах. Тя се замисли и като се изправи, рече ми:

— И аз… Аз съм вързала ръцете ти и очите ти.

4.

През нощта взех от заспалите войници храна, вързоп кожи и кълбо въжета. Не убивах. На сутринта стоварих пред краката на Лада плячката си.

Когато посегнах да завържа единия край на въжето закръста на Лада, пръстите ми потънаха в дрехата, която отстъпи, докато палците на двете ми ръце се събраха. Лада беше тънка като млада бреза. Казах й:

— Завържи го ти.

От пътя към селото се отделяше тънка пътека. Поехме по нея. И почна нашата борба с планината. Дали беше борба? Борят се двамина. А планината лежеше, по-право се вдигаше безучастна, тя дори не ни забелязваше.

Пътеката изведнъж свърши. Продължихме нагоре.

Ледник. Отчаяно драскане по синия лед.

Каменен водопад. Лада се подхлъзна, но въжето я задържа. Каменна лавина тръгна надолу.

Поток тесен две крачки, но могъщ като стадо бикове, втурнали се по улея между две скали.

Когато слънцето се скри, спряхме. И се върнахме.

5.

Успяхме да запалим огън. Нощта се спусна и закри бялото лице на безпощадната планина. Но досами огъня слизаше бял език от корав сняг — да ни напомня, че планината ни чака.

Пипнах скалата зад гърба си — беше се затоплила. Облегнах се, протегнал нозе към огъня. Цялото ми тяло трепереше като в треска, челюстите ме боляха от стиска-не, очите ме боляха от блясъка на снега. По-сетне, когато с дни се катерех по планини, разбрах, че не бива през цялото време да напрягам мишците си — иначе те се вкаменяват. Сега те се разтопяваха от огъня. И аз се разтопявах.

Наоколо мракът шумеше. Звъняха капки, шепнеха ручейчета, шушнеше земята, която попиваше студената влага. Нещо живееше около нас с притаен, приглушен, предпазлив живот, вършеше се нещо тайнствено и скрито. Но полека-лека шепотът затихна. Мразът победи и окова гласовете на водата. Настана невероятна, немислима тишина. Помислих, че оглушавам, унесох се.

Но дори в полусън държах дясната си ръка легнала върху рогатината. И желязото се затопли.

Бих предпочел да е студено.

Има един псалм — сто двайсет и девети. Помня го, той започва: „Много пъти са ме наскърбявали от младостта ми досега, нека рече Израил. Но не ми надвиха… Орачи ораха по гърба ми, проточиха дълги браздите си…“

В този ден, в който се борих с планината, а тя дори не забеляза, скръбта ми стигна до дъното на пресъхналия кладенец на моите човешки сили. Да, изчерпи се цялата влага и цялата жизненост и на дъното остана тиня. Като спуснах ръка и сграбих калта, усетих, че се докосвам до разбитите черепки на съдове, в които съм наливал надежди и радост. Спомних си други дни и други поражения. Като че ли трябваше да изрека псалма другояче: „И ми надвиха…“