Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 87

Казах му:

— Ангелите пеят, когато в рая влиза разкаял се грешник.

Той седна отново с ръце върху масата. Гледаше пртите си, сякаш се чудеше, че успява да ги укроти, докато би трябвало да ги свива в пестник, да удря по масата — може би и да ме удари в лицето. Той ми каза:

— Ти измами доверието на светия отец.

Казах му:

— Вярвам на Светия отец, да бъде благословено името му, но не вярвах на тебе. Мислех си, че ще вземеш книгата и ще ме отстраниш от пътя си. Сетне ме победи алчността — еретиците ми даваха петнайсет хиляди дуката.

Когато изрекох това признание, вперих поглед в очите на Доминиканеца. Като при боя с мечове очаквах да видя в очите му проблясък на мисълта му, преди да я изрече. Вървях по тънкия лед, който покриваше студената му душа. От Доминиканеца зависеше да реши колко е тежината ми — дали да ме остави да сторя още крачка по тънкия лед, или да се проваля в мразовитата бездна.

Той можеше да прецени, че моята алчност е толкова силна, че бих могъл да дойда, за да се опитам да взема книгата заради купа албигойско злато. Би могъл веднага да реши — този човек е опасен — и не знаех как ще продължа да се боря.

Но презрението и погнусата, които изпитваше към мене — наемника, — заслепяваха дотолкова неговата бдителност, че той намери в думите ми само потвърждение на своята омраза и недоверие. Аз бях този, когото виждаше — окъсан, изподран, готов на всякакви унижения, за да получа шепа злато. Претегли ме и ме намери лек и жалък. От този миг нататък той беше победен, той загуби борбата.

Каза ми:

— Не бързай да говориш. Ще изречеш признанията си сред кръв и сълзи и тогава ще ти повярвам. И всяка твоя дума трябва да бъде записана. Защо дойде? На какво се надяваш?

Казах му:

— На милосърдие и справедливост.

Той се засмя.

— Милосърдие? Справедливост?

Казах му:

— Аз намерих Тайната книга. Аз я взех от еретиците. Вие я търсите от двеста години, щяхте да я търсите още двеста.

Той каза:

— Само за това, че си докосвал книгата, заслужаващ смърт.

И таз добра — как се надяваха да открадна книгата, без да я докосвам? Или бях осъден на смърт още в оня ден, в който пристъпих в Светия ангел?

Докато говорих, разхлабвах мишците си. Усетих как стегнатите жили по врата ми омекват. Раменете ми се отпуснаха. Двамата ми стражи все ме държаха с левите си ръце за лактите, а с десните си ръце още опираха върховете на ножовете в кръста ми. Моето отпускане ги зарази. Пръстите им се разтвориха, остриетата се отдръпнаха от тялото ми. Трябваше да говоря, казах на Доминиканеца:

— Искам да отида в Рим и да прося милост от Светия отец.

Доминиканеца се изправи. Пое си дълбоко дъх и ми каза:

— Да, ти ще отидеш в Рим. Но като купчина трепереща плът, която може само да моли за милостива смърт. И в една от делвите на Светия ангел ти ще се удавиш в изпражненията си, както си искал да се давиш в злато.

Казах му:

— Ето затова бягах от тебе. Заради омразата, която усещах. Заради скритата ти жажда да причиняваш болка на ближния си и да се радваш на страданията му.