Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 86

От тъмното приземно помещение нагоре тръгваше каменна стълба. Изкачихме я, отвори се тежка врата и влязох в горницата, която заемаше цялата площ на кулата. А кулата бе голяма. С мене влязоха двамина от стражите ми, хванали ме с левите ръце за лактите, сякаш ме подкрепяха. Когато вратата се затвори зад нас, чух, че отвън тежко пада резе. В същия миг с десните си ръце стражите опряха в кръста ми тънки ножове. Мислеха се за много опитни и навярно бяха опитни.

Зад дървена маса седеше Доминиканеца. Изправи се. Гледаше ме с тържество и с някакво странно удивление. На масата лежеше свитъкът на Свещената книга, под масата бе търкулната желязната рогатина.

Огледах се, както винаги оглеждам мястото, където ми предстои двубой. Понякога едно мокро петно може да те подхлъзне и да ти струва живота. На каменния под наистина имаше петно пред масата колкото от разлята чаша вино, но то беше изсъхнало. В тази страшна стая не можеше да се отгатне какво е оставило петното — кръв, бълвоч, разтопено масло, кипяща вода, горящи въглени.

Стоях в стая за изтезания. Повечето от уредите за измъчване познавах — куки, ремъци, клещи. Духало — до огнище, от което се разливаше червено сияние. Котел с три крака — за топене на масло и олово. Колелета и стълби за разтягане. Остра пирамида, на която трябваше да сядат клетите еретици. Имаше някакъв уред с железнилъчи като слънце — не знаех за какво служи. Тъкмо зад Доминиканеца на стената бе закачена медна маска с изблещени очи, с рога и с фуния в устата. С нея наливаха вода с устата на човек, докато се подуе като жаба. Но защо беше маската? Може би се страхуваха да гледат лицето му. До маската висеше кръст — скован от две сурови цепеници, с чепове и остатъци от окастрени клони, груб и жесток. Отдясно висеше разпятие, Христос с трънен венец, от които капеше кръв, целият в рани. Господи, колко ли страдаш, като гледаш мъките на хората, които се опита да спасиш.

Оттогава минаха много години. Влизах поне в дузина стаи за изтезание — като войник, който ги руши, и като затворник. Тогава, когато се изправих пред Доминиканеца, още не знаех какво е то изтезание. По-добре — може би щях да се изплаша.

Доминиканеца изглеждаше променен, сега никакво повдигане на ръцете и никакви пронизителни погледи не можеха да ми напомнят за Доминик, наречен Свети. Доминик се извисяваше като огромно дърво, в чиито клони гнездяха гарвани, но пееха и славеи. Човекът пред мене бе издялан като кол, който можете да послужи за ограда наред с други колове. А върху изострен кол от ограда можеш да набиеш човек. Бях виждал хора, набити върху колове, бях видял и хората, които забиха коловете в живи тела. По-добре да не бях виждал.

Доминиканеца каза:

— Ти си луд.

Казах му:

— Какво друго можех да сторя?

Той ми каза:

— Да бягаш, да бягаш — докато те стигне Божието възмездие.