Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 85

Антон Николов Дончев

8.

Лежах по корем върху скала над реката и гледах манастира на доминиканците. Усещах как сърцето ми бие, опряно в топлия камък.

Не подобава на човек да лежи по корем и да дебне като гладен хищник. Човек трябва да стои изправен.

Лежах и изведнъж света около мене избледня и изчезна — нямаше манастир, планина и река. Лежах в средата на безкрайна пустиня. Не бях Анри, не бях Боян, а само човещко съшество, проснато на ръба на вечността. Целият ми живот досега — битките, женските ласки, блъскане за хляб и злато, — всичко остана зад мене, един въртоп от страсти и глупости, диво желание да се самозамая и самоизмамя, да избягам и да се отдалеча, да забравя за този миг — че ще застана самотен на ръба на вечността.

И застанах. И вие ще застанете някога. А може и да сте щастливи като животните, та съдбата ще ви изхвърли от въртопа на суетата направо във водопада към дъното без да ви остави да увиснете на тази скала над пропастта — след бурята и вълните, на пустинния бряг.

Не зная дали мигове или вечност стоях извън света и извън времето, сам със себе си. Видях се, прозрях се, презрях се. И се върнах.

„Но аз имам избор!“ — каза Анри. Боян каза: „Не, нямам избор.“

Да, страхувах се от това, което ме очакваше в манастира.

Можеха от вратата да ме грабнат и да ме завлекат в подземията, откъдето нямаше да изляза. Но като че ли повече се страхувах, че Доминиканеца може да ми прости. И аз да се кълна във вярност, и той да ми вярва — докато дойде мигът, в който отново щях да му изменя и да го ударя, а той да прошепне: „Ти, един Дьо Вентадорн…“

Питах се дали Боян от Земен би могъл така като мен ден след ден да хвърля в огъня честта си, достойнството си, мъжествеността си. Да хвърля в огъня хора, които обича — заради един свитък пергамент, кожа на отдавна мъртво теле. Боян скочи в огъня, но това беше миг звезден и върховен. А можеше ли той да хвърля в пламъците — не за мигове, а ден след ден, — майка си, жена си, децата си едно по едно?

Човекът мислеше, а звярът изучаваше манастира — крепост, в която диреше пролука да се измъкне. Ако дойдеше миг да избягам — с книгата, само с книгата.

Влязох в манастира на доминиканците като просяк. Спряха ме в широкия вътрешен двор, ограден отвсякъде с постройки. Казах, че търся доминиканския монах, дошъл отскоро от Рим.

След немного и немалко време от някаква ниска врата излязоха четирима въоръжени мъже. Не бяха нито монаси, нито войници. Облечени бяха като пешаци, само че носеха прекалено много остриета по себе си. Доминнеца ме беше видял отнякъде и бе пресметнал, че четирима мъже стигат.

Поведоха ме като опасен пленник към ъглова кула над реката. Зорко се оглеждах, защото беше лесно да вляза, но щеше да е мъчно да изляза.

На измазания с вар зид на кулата чернееше надпис „Домус инквизиционис“. Над него — палмата и звездата на доминиканците и гълъб, който носи маслинена вейка. И тук гълъб. Около гълъба надпис „Туа Рура“, ще рече „Твоите селения“. Влизах в Божиите селения, оставях едничкия си живот в Божиите ръце.