Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 83

— Защо умряха Ясен и Влад?

Мълчах. Тя каза:

— Защо дойде тук? На какво се надяваш?

Казах й:

— На мъртвите.

Някъде тук трябваше да са погребани жертвите от адската нощ. И някой трябваше да идва при гробовете им.

И наистина успях да намеря албигойското гробище — скрито в пущинаците, далеч от очите на Светата църква. То се знае, нямаше кръстове — само огромни камъни. Саркофази, които лежаха направо върху тревясалата земя. Новите жертви бяха заровени край тях, нямаше кой да дяла нови паметници.

Пладне беше, спряхме пред камъните. Изведнъж се вкамених като тях, сякаш видях призрак. Съборен на земята, лежеше гранитен паметник, по страната му, обърната към нас, още чернееше пръст. На камъка, сега легнал по гръб, бе издълбан мъж в цял ръст, висок колкото мене, вдигнал дясна ръка с разперени пръсти. Между ръката му и лицето му ослепително блестеше златен диск. Слънце беше и то светеше. На камъка кацна гълъб и потопи клюн в златото на слънцето. Пиеше вода — ваятелят бе издълбал дълбоко в камъка образа на слънцето и дъждовете го бяха напълнили с бистра вода.

Гълъбът отлетя, приближих се и надвесих лице над слънцето. То грееше. Когато го покри моята сянка, водата зейна като дъно на кладенец — и видях отразено лицето си. По него играеха слънчеви отблясъци. Не можах да се позная — брадясал бях, измършавял, с хлътнали трескави очи и стиснати устни. Това беше лицето на Боян от Земен, огряно от сиянието на кладата.

Тогава зад лицето на Боян изплува лицето на Лада — Боже, колко беше хубава. Отдръпнах се и разтърсих глава, като да се отърва от навъждение. Лада каза:

— Нашият брат посреща изгрева.

Казах й:

— Или изпраща залеза.

Слънцето на небето слизаше, блясъкът на издълбаното слънце потъмня и кръгът се превърна от златен в сребърен.

Огледахме се и видяхме прясно изровена пръст, още живи цветя и окълван хляб. Седнахме край гробището и зачакахме. Гледах близкия саркофаг. Хванати за ръце жени и мъже обикаляха околовръст камъка, издълбани еднакви като братя и сестри. Под тях вървяха един след друг елени. Главата ми се замая от това странно хоро на живота, което вечно се въртеше в кръг около камъка. Мръкна. Спахме, студено беше. Събудихме се и зачакахме изгрева като мъртвия еретик.

Слънцето изгря. И отново се вкамених. Така както седях отстрани, видях, че върху камъка с еретика е изникнало червено сърце, пронизано от първите слънчеви лъчи. То изпъкваше над камъка и червенееше, като че ли изпълнено с кръв, като че ли бе живо. През нощта водата бе замръзнала, ледът се бе издул и се бе вдигнал над камъка.

Когато небесното слънце изскочи над планините, близнакът му до ръката на еретика стана прозрачен като огромен скъпоценен камък. И се стопи. Не посмях да се вгледам отново в слънцето.

Дочакахме край гробището още един залез. Когато падна здрач, чухме стъпки. До надгробните камъни различихме сенки — висока жена в черно и двамина млади мъже. Излязох пред тях. Те спряха. Жената се вгледа в мене. Стъмняваше се, но все още можеше да се различи човешко лице. Мъжете измъкнаха мечове. Тогава до мене застана Лада и жената я позна. Тя каза: