Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 82

Четири пъти бяхме поемали пътя към гроба Господен — ние, бащите на тези деца. Благочестивите търсеха утешение, алчните сънуваха приказните съкровища на неверниците. Бароните искаха нови земи и нови селяци, те — селяците — бягаха от робията и тегобите, а престъпниците — от палача. И когато този поток от мъже пресъхна, тогава вдигнаха децата.

Усетих, че се прегърбвам в седлото. Усетих, че съм смъртно уморен. Обърнах лице към Лада. Тя гледаше, без да вярва на очите си, като човек, който сънува. Помислих си: „Какво ли лице щеше да има Доминиканеца? Може би щеше да сияе от тържество. Или и той щеше да наведе глава.“

Казах на Лада:

— Не можем да пресечем тази река от деца. Трябва дачакаме или да заобикаляме. Това шествие е безкрайно като човешката глупост.

В това време върволица конници тръгнаха през рехавите редици на децата. Задминаваха ги и отиваха напред, където — кой знае — би трябвало да пълзи главата на змията. Навеждаха се от седлата към монасите.

Нощувахме в гората в плитка пещера — по-скоро навес от скали. На сутринта долових мирис на пушек. Изправих се и чух далечна врява. Край пещерата притича стадо глигани. Високо горе в скалите тревожно грачеха птици. Казах на Лада:

— Лов. Почакай ме.

Тя седна в постелята от шума и с привично движение оправи косата си. Изглеждаше така, сякаш не бе мигвала.

Тръгнах през гората. Врявата се усилваше. Идваше насреща ми, чуваше се далеч вляво и вдясно. Смаян си помислих, че това са хиляди гончии. Затворих очи, заслепен от своето откритие. Децата. Монасите. Конниците. Дивечът беше Свещената книга. Трябваше да бягам, за да отвлека ловците от Лада.

И аз побягнах. Излязох на широка поляна. Видях ги да излизат срещу мене от гората — деца, деца, само деца. Внезапно вик ме накара да вдигна глава. Кацнал на върха на дърво, десетинагодишен хлапак дереше гърло:

— Еретикът! Еретикът!

Обърнах се и тогава преследвачите ме връхлетяха. Дете се хвърли в краката ми. Залитнах. За миг върху мене се струпа купчина детски тела. Десетки ръце се мъчеха да докопат гърлото ми, косите ми, очите ми. Разкъсаха дрехите ми. Борех се отчаяно и несръчно. Не можех да извадя меча си, не можех да вдигна рогатината. Не можех Да удрям и да убивам деца. Тогава усетих, че изтръгват рогатината от ръцете ми.

Изведнъж останах сам, проснат по гръб върху изровената земя. Някакво хлапе победоносно вдигаше рогатината към небето. Децата вопиеха:

— Прокълнатата книга!

— Желязната тояга!

— Копието на еретика!

— Дайте го!

Никой не ме поглеждаше. Като пенеста вълна на прилив децата поеха през гората. Над главите им светеха на слънцето подхвърлени шапки, торби и тояги както над вълните се вдигат пръски и пяна.

Тъй просто и като на сън загубих Свещената книга.

7.

После — после стояхме пред опожарената къща на албигойците, които ни приеха. Албигойците, които свалиха маските си. Не исках да си спомням страшната нощ. Грееше слънце, развалините бяха измити от падналия дъжд. Тук-таме крехко заленееха стръкове трева. Наистина пепелта е добро място за тревите. Лада най-сетне глухо проговори: — Да си вървим. Ние ги проклехме. И като че ли, щом чу гласа си, сама се смая, че може да говори. Иначе все мълчеше. Тя добави: