Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 80

— Спомняш ли си какво казах на монаха? Че когато човек умира, с него умират и намеренията му.

Да, помнех купата, която падна от масата и се разби, като изпръска нозете ни с червено вино. Тогава Лада я нямаше. Сега тя проговори:

— Не го убивай. Изкарай го чумав. Нека хората му се разбягат, нека остане самичък. Дано размисли за злината си.

Баронесата едва забележимо повдигна вежди и с почуда изгледа Лада.

4.

Копитата на конете изкънтяха върху гредите на подвижния мост. Аз и Лада напускахме замъка Отарвил. На гърдите ми, под ризницата, бе превързана Свещената книга. Лада носеше клетка с два гълъба. Влад й ги даде да ги пусне, когато намерим подслон.

От двете страни на моста се вдигаха две кули. На площадката на дясната кула стоеше изправен Влад, подкрепяха го двама снажни мъже, до него се притискаше баронесата. Над главите им летяха разтревожени гълъби, а гълъбите в клетката на Лада пляскаха с криле. Вятърът трептеше в знамената с глигани върху копията на стражите, които като че ли вардеха новия барон да не скочи при нас. От бойницата на лявата кула гледаше към нас и ни изпращаше бялото лице на Доминиканеца. Върху площадката на кулата се вееха два парцала — червен и черен. Монахът изведнъж заболял — баронесата ни каза, че лицето му се покрило с червени петна. Затвориха го в нашата килия и изгориха всичките му вещи. Хората му се разбягаха. Баронесата казваше, че се бои да не излезе чума, зашото можеха дори да опожарат замъка й. Но никак не се тревожеше. Доминиканеца я подцени.

Двама мъже заковаваха с кръстосани дъски вратата на кулата с Доминиканеца. Ударите кънтяха като буий пръст върху ковчег. Бялото лице се притискаше към решетките.

Обърнах поглед напред. Първият страж на Свещената книга умря като роб, вторият я изпращаше като барон. t Каква участ бе приготвила книгата за Лада и за мене?

След много години се върнах в замъка Отарвил и видях гроба на Влад. В семейния мавзолей на бароните Д’Отарвил се вдигаше огромен саркофаг от излъскан сив гранит. Последният барон Д’Отарвил лежеше изваян от мрамор върху саркофага. В скръстените му каменни ръце зеленееше свитък от зеленясала мед. Това трябва да беше Свещената книга. Не повярвах, че Влад лежи под камъка. Кой знае защо бях уверен, че баронесата е пуснала Влад да си ходи. Тя вече беше мъртва и не можеше да ми каже.

Все пак останах до саркофага, докато взе да мръква. Стар свещеник ме изведе от гробницата — не трябвало да се остава при мъртвите, след като залезе слънцето. Боже, бих срещнал с радост духа на Влад.

5.

Ние с Лада бързахме към Мъртвия град. Привечер слязоха ниски облаци. Духна вятър и заваля. Светкавици една след друга не само не осветяваха пътя, ами ни заслепяваха. Неочаквано видях пред нас черни назъбени сенки да пресичат с острите си очертания ярко осияното небе. Бяхме пред Мъртвия град.

Обърнах коня си към развалините. Лада покорно тръгна след мене — не, не беше покорно, само равнодушно.

Хората-вълци бяха изчезнали. Кучета виеха в мрака — виждахме ги да клечат на пътя ни в блясъка на светкавиците.