Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 78

Три дни се мъчих, докато успея да хвана през решетките един гълъб. Първия ден гледах как гълъбите се извиват на ята над съседна кула. Втория ден ги примамих с трохи хляб. На третия ден хванах гълъба. Той беше досущ същият като оня гълъб, който ме превърна в пазител на Свещената книга.

Милвах гълъба, докато го успокоих. Мислех за ранения Влад и за Свещената книга. Мислех си за Влад като за мъртвец, мислех си какво ще стане, ако остане жив.

Кулата имаше бойници на трите си стени. Гледах през тази бойница, която бе обърната към пущинак. Не поглеждах към страната, откъдето можех да видя селото — там беше Доминиканеца. Страхувах се да не видя как в селото влизат конници, много конници и развято знаме с лъва — герба на Симон дьо Монфор. Или знаме с кучето с факел между зъбите — знака на доминиканците — домини канес, господните псета.

На четвъртата страна имаше непоклатима врата с решетъчно прозорче. То беше закрито отвън с железен капак. На третия ден желязната пластина издрънча и зад решетката видях лицето на баронесата. Приближих с гълъба в щепи. Повече усетих, отколкото забелязах, че встрани Лада седна в постелята от сено.

Гледах баронесата и мълчах. Почваше голяма игра с голям залог. Вярвах на добрия жребий, но баронесата трябваше първа да хвърли заровете.

Така както зад решетката се виждаше само лицето и, баронесата приличаше на момиче. Както при Лада, човек не можеше да се досети какви разкошни гърди и бедра се крият зад тежкотъканите одежди. Огромните очи светеха на отслабналото лице, имаше сенки под очите и подпухннали устни. Приличаше на жена, която е правила любов цяла нощ — не, няколко нощи поред.

Тя каза:

— Баронът дойде на себе си. Иска да ви види.

Защо тогава не отваряше вратата?

Казах й:

— Ако баронът не беше дошъл на себе си, ти щеше да станеш господарка на замъка Отарвил. Един оловен ковчег, който не бива да се отваря — какви ли не болести идват от страшния Изток — и вътре мъртъв барон. Докато ти, неговата жена, не докажеш, че баронът е мъртъв, ти не можеш да притежаваш замъка и земите му. Можеш само да ги владееш, но самата ти ще бъдеш подвластна на родовия съвет.

Тя ме гледаше, очите й станаха очи на корав мъж. Каза ми:

— Барон Анри, дълго си живял между убийци. Искам мъжа жив. Искам да го накараш да остане при мене.

Отидох до бойницата и пуснах гълъба. Не трябваше кротката птица да слуша думите, които се готвех да кажа. Казах на Лада:

— Влад е дошъл на себе си. Върнах се при баронесата и казах:

— Мъжът ще остане при тебе, ако ме оставиш да тръгна с книгата. Човека срещу книгата.

Тя затвори очи. Изведнъж лицето й остаря. Отвори ги и ми каза:

— Имаш ли власт да го сториш?

Казах й — не виждах защо да не говоря искрено с нея. Книгата има властта.

И като помислих, добавих:

— Когато оздравее, заведи мъжа до реката край дълбок вир. Накарай го да остави дрехите на барона на брега. Чека помислят, че е влязъл в реката и се е удавил. Може да намериш и неузнаваем труп на удавник. Пусни Влад да се върне в българските земи.