Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 79

Антон Николов Дончев

Тя каза:

— Ще си помисля.

Желязната пластина падна. До мене стоеше Лада. Тя попита:

— Какво иска тази жена?

За пръв път проговаряше, откак бяхме в кулата.

2.

Влад лежеше по гръб с превързани гърди в широкото съпружеско ложе на бароните Д’Отарвил. Над главата му се полюляваше копринен балдахин, вдигнат върху четири позлатени дървени колони.

Аз стоях от едната страна на ложето, Лада от другата — като дявола и ангела, дошли да се борят за душата на Влад. Окъсаните ни и мръсни дрехи не прилягаха съвсем на величествената спалня. Баронесата стоеше в краката на Влад. Женствена, трескава, бледа, в дълга до земята дреха и с вдигната нагоре прическа. Видях, че в черните коси проблясват сребърни нишки. Влад ми се стори отслабнал, но одухотворен. Той каза:

— И така — ти ме продаваш?

Не ме заболя, дори не трепнах. Бях вече решил. Казах му:

— Книгата трябва да продължи по своя път.

Влад каза:

— Без мене? Казах му:

— Без тебе. Без мене, без Лада. Книгата е всичко.

Влад каза:

— И аз трябва да обещая, че ще остана в замъка?

Казах му:

— Ако не останеш, ще останем всички. И книгата. Всеки миг може да пристигне Симон Католика.

Влад мълчеше. Гледаше ме. Гледаше и Лада. Нито веднъж не погледна към баронесата. Проговори и каза:

— Ще оставиш Лада при мене. Ще я върна в България — нали съм барон? Иначе следния път ти ще продадеш и нея.

Казах му:

— Нека Лада реши.

Лада се наведе и го целуна по челото.

И му каза:

— Сбогом, Владе.

Влад каза:

— Сбогом, Ладо. Бог с тебе, Бояне. Не мога да те мразя, не можах да те обикна. Ти не си човек.

Излязохме си. Лада тихо попита:

— Защо, защо?…

После добави:

— Какво е това страшно слово, което нося в себе си? То е пълно с любов и доброта… Защо разделя хората?

Аз мълчах. Какво можех да кажа?

3.

Поех отново в дланите си свитъка на Свешенната книга. Беше като без тегло, усетих го чужд и странен без желязната му броня. Баронесата го беше обвила в мека еленова кожа. Развих го и погледнах чудноватите разкривени писмена. Дали някой можеше да ги разчита? Не се ли съхраняваше съкровеннното слово само в паметта на живи хора като Лада? Баронесата се загръщаше в дългата си дреха и зъзнеше. Стори ми се, че се зарадва, като ми върна книгата — отърваваше се от нея. Лада стоеше до мене — тя не погледна към свитъка. Баронесата каза:

— Надникнах и нищо не разбрах. Вярно ли е, че с нея може да се повика дяволът?

Поклатих глава за отказ. И в същия миг помислих — а не вика ли наистина книгата слугите на злото? Не ги ли събира, както огънят събира хищниците? И дали те могат да й сторят зло — колкото молците, които се въртят около запалената свещ, могат да загасят пламъка? А когато приближат по-близо — изгарят. Не беше ли Свещената книга неразрушима?

Погледнах баронесата. Не знаех с какви думи да почма молбата си. Да кажа ли „Моля ти се или…“ Не помня от колко време не се бях молил — освен на Бога. Казах й:

— Извикай Доминиканеца в замъка. Трябва да излеем незабелязани. Тя се замисли.

Каза ми: