Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 77

Антон Николов Дончев

— Платих ти. Що дири тази жена?

Игуменката каза:

— Смири се и върви да се молиш.

Сребърната дръжка на камшика издрънча върху плочите. Това беше и камшик, и кинжал — острието се криеше в дръжката. Тънък, синкав кинжал с три ръба. С бързо движение баронесата заби кинжала в корема на жената. Тя хвана с две ръце кинжала и рухна.

Главатарят разтвори смаяно очи — желязна стрела от арбалет стърчеше в гърдите му. В светлината на огъня заблестяха стрели. Сакатата жена падна върху главните и запищя.

Неуловимо бързо баронесата измъкна кинжала си от корема на игуменката и сряза връзките ми.

Видях, че сред бледите сенки на развалините изниква човек с вълча маска и арбалет в ръце. Стрелата сочеше към баронесата. В краката ми лежеше щит. Вдигнах го и успях да пресрещна късата стрела. Тя злобно иззвънтя, плъзна се върху щита и се заби в гърдите на Влад. Главата му падна напред.

Баронесата коленичи и сложи двете си ръце върху могъщата му шия, сякаш го милваше. Изправи се и каза на хората си, които извираха от мрака.

— Съберете лист по лист тези пергаменти. Завържете този човек и това момиче.

Тя свали плаща си и го хвърли върху голото тяло на Лада. После отново коленичи до Влад.

ДЕСЕТИЯТ ДЕН

1.

Днес е Благовещение, когато Богородица е чула благата вест. На този ден Бог — или дяволът — е създал света и започва човешкото летоброене, онова, преди да се роди Спасителят. Той ще спи още девет месеца под сърцето на майка си. Девет месеца. Толкова много дни, изпълнени със слънце за живите. Господи, мъртвите броят ли дните?

На днешния ден преди тридесет години видях в пещерата да оживява богомилското сказание за сътворението. Видях Лада, Ясен, Влад. Излиза, че в един и същи ден Сатаната е създал веществения свят, Бог е дал светия дух на човека и после му изпратил Спасителя, да му посочи верния път.

Да, наистина велик ден — но аз трябва да пиша.

Замъкът Д’Отарвил ни събра. Влад, проснат във високо ложе с балдахин. Ние с Лада — затворени в най-горния кат на стражева кула. И Доминиканеца, който гризеше ноктите си и обикаляше около замъка — той бе отседнал в селото под крепостта. Знаех, че е изпратил хора до Симон дьо Монфор. Не знаех дали ще се домъкне самият предводител на кръстоносния поход, но сигурно беше, че ще пристигне някой от ония северни френски графове, които преди освирепяваха от пиянство и скука в продуханите си от вятър студени замъци, а сега се опияняваха от южняшката прелест и от богатствата на Окситания. Как щеше да се справи с него баронеса Д’Отарвил с всичките си чичовци, лели и братовчеди? Тя ни държеше в малката си шепа. Тя държеше и Свещената книга.

Отново седях затворен в кула — този път не със седмина брадясали и въшлясали пленени рицари, а с една красива жена. Баронесата очевидно се отнасяше към нас по-зле, отколкото към конете си, защото отделяше жребците от кобилите. Не можех да забравя голото тяло на Лада, което ме смая със своята зрялост. Не можех да повярвам, че момчешкото лице и тялото на богиня принадлежат на една и съща жена. Лада не говореше с мене.