Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 76

А тя говореше:

— После Сатаната намисли да направи човека да прилича на него и да му слугува. Той заповяда на Ангела на Третото небе да влезе в глинено тяло, а после заповяда на Ангела от Второто небе да влезе в женско глинено тяло. Ангелите, като видяха, че са облечени в смъртна форма и са различни — ще рече мъж и жена, — много плакаха. После Сатаната им заповяда да извършат плътско деяние — съвкупление… със своите глинени тела…

Ръцете на игуменката трепереха. Тя поднасяше лист след лист към лицето на Лада, но не забелязваше, че пергаментът тъне в сянка, не разбираше, че момичето не чете, а говори нещо свое — дори може би не това, което пише на пергаментите. Когато произнесох „съвкупление“ — думата на провансалски звучеше много по-грозно, — игуменката потрепери и свали листите. Но откъм хората-вълци се разнесе ръмжене и тя вдигна ръце.

Намерих сили и откъснах поглед от лицето на Лада. Погледнах Влад. И това лице често иде в спомените ми — гордост, смайване, обожание — да, той обичаше тази жена — и отчаяние, че не може да се бори за нея.

Лада говореше:

— И ето — продължи Исус — моят Отец ме изпрати на тоя свят да разкрия на людете как да познават злите намерения на дявола. И когато Сатаната узна, че съм слязъл от небето, изпрати един ангел, който взе три дървета и ги даде на Мойсея, за да ме разпнат на тях. Тези дървета досега се пазят.

Лада говореше, аз виках. Тези съкровени слова, които трябваше да се четат на свещ, с тих глас, аз ги крещях, гласът ми прегракна. Хвърлях словата като камъни в мрака. Слушаха ли ме? Да, слушаха. Дали мислеха? Господи, дано една-едничка мисъл да остане в сърцата им, дано едничко семе да падне в пръстта между камъните, дано някой — дори само един от тях — да попие словото, както земята попива дъждовните капки. И може би напролет щеше да покълне и разцъфти цвете. Поне един човек, Господи, та жертвата на Боян от Земен, на Ясен, на Влад, на Лада да не бъде напразна.

Не се молех за себе си. В тези предсмъртни мигове този глас не беше моят. Повтарях чужди слова, те не бяха мои.

Неочаквано игуменката с бяс запрати пергаментни-те листи в лицето на Лада. И викна:

— Лъжеш! Това не е Тайната книга. Къде са заклинанията, с които вие призовавате Сатаната?

Неколцина от хората-вълци се надигнаха, те протягаха ръце и разкършваха рамене като зверове, които се събуждат от сън. Те прекрачиха напред — не се разбираше към Лада ли тръгват или към игуменката.

Тя — игуменката — се обърна към тях и викна:

— Тя лъже! Аз пратих моя монахиня на сборището на Дяволопоклонниците! Дяволът дошъл като куче с глава на бик и с огнени очи…

Разнесе се оня странен призив на камбана. Идеше изпод земята, защото течеше по подземните ходници на града. Главатарят се изправи — досега беше клечал до огъня — и каза на игуменката:

— Ето, ти призова дявола. Това е баронесата. И баронесата излезе изпод земята, някъде встрани, в мрака край огъня. Тя приближи към главатаря и игуменката.

Баронесата шибаше високите си ловни ботуши с камшик, сребърната дръжка светеше в ръката й. Тя каза на главатаря: