Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 75

Внезапно главатарят-вълк изтръгна пергаментите от ръцете на игуменката. Прекрачи към мене и вдигна най-горния лист пред очите ми. Каза ми:

— Чети!

Игуменката каза:

— Не пред всички…

Гневно ръмжене я накара да млъкне. Хората-вълии чакаха.

Господи, така ли трябваше да видя разтворена Свещената книга…

Затворих очи, отворих ги. На светлината на огъня виждах добре пергамента, макар върху листа да се плъзгаха едва уловими сенки като облаци върху равно поле.

Книгата бе написана на глаголица — старата азбука на българите. Не можех да разчета нито едно от тези ъгловати, странни, объркани писмена. Казах на игуменката:

— Не разбирам езика на книгата. Тя изкряска като сърдита и злокобна нощна птица.

Тогава се чу гласът на Лада:

— Аз мога да чета книгата.

Те не я разбраха. Аз преведох думите й. Игуменката пое пергамента от ръката на човека-вълк и го поднесе пред очите на Лада. Каза й:

— Чети.

И Лада зачете. Не личеше по гласа й, че е висяла на ръцете си дълги часове, преди да пленят мен и Влад. Тъй чух гласа на книгата, защото това не беше гласът на Лада. И аз повтарях, и аз четях книгата.

Лада каза:

— Ще говоря. Отворете ушите си и душите си и дано някой от вас запомни словата на тази книга. Понякога и зърната, паднали на камък, успяват да поникнат…

Тя се приготвяше да проповядва. Тя не четеше книгата, защото я принуждаваха, тя искаше да приобщи тези хора-зверове към животворното Йоаново слово.

И тя каза:

— Аз, Йоан, ваш брат, който участва в скърбите, за да бъде съучастник и в Небесното царство, и в търпението на Исуса Христа, когато на Тайната вечеря се бях облегнал до гърдите на Господа Нашего, рекох…

Повтарях като странно ехо тържествените слова. Хората-вълци слушаха, проснати по плочите, приклекнали или облегнати на камъните. Сплъстените коси, брадите, разрошената вълча козина — те поглъщаха светлината на огъня, не я отразяваха. Само тук-таме светеше око или гола човешка кожа — чело, ръка, рамо. Тези хора, те бяха като вкаменени. Те още не се бяха измъкнали от обърканата, космата същност на първобитното — босите им крака като корени опипваха пролуките между камъните, сякаш искаха да смучат сокове направо от земята.

Лада говореше:

— И пак аз. Йоан, попитах Господа… И той ми каза: Моят Отец преобрази лицето на Сатаната заради неговото високомерие. Светлината му бе отнета, лицето му стана с цвета на нажежено желязо и съвсем се уподоби на човешките лица.

Лицата на хората-вълци светеха на пламъците като нажежени железни маски. На тези изваяния, неогрени от разума, Лада четеше книгата. Вярваше ли тя, че наистина словото може да стигне до сърцата им?

Изведнъж прогледнах и проумях. Лада не четеше книгата. Гледах я и не вярвах. Очите на Лада бяха затворени. Разбрах — тя знаеше Свещената книга дума по дума. Дедецът ме беше изпратил не само да пренеса тленния свитък на Свещената книга, аз трябваше да заведа до албигойците и тази жива книга, тази жена-дете.