Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 73

Разнесе се звън на метал като пеене на камбана. Звуците бяха ту по-силни, ту по-слаби, ту по-високи, ту по-ниски, сякаш някой удряше по някаква решетка.

Главатарят каза:

— Вещицата.

След малко в кръга светлина от огъня влезе игуменката. Тя бе загърната с плащ, който кой знае защо бе вдигнала до очите си. Но очите й добре се виждаха. Тя ни огледа и каза:

— Къде е книгата?

Главатарят повдигна плещи.

— Баронесата плати да хванем лъжливия барон — оня с глигана на гърдите. Другите хванахме покрай него.

Игуменката каза:

— Ти си като рибар, който е хванал риба, в чийто корем лежи бисер. И не знае за съкровището.

Вълкът каза:

— Говори като хората — тук не е черква.

Игуменката каза:

— Тези хора пренасят Свещената книга на богомилите — поклонници на дявола. Тази книга може да те направи господар на света. В нея са скрити заклинанията, които дават власт над демоните. Те могат да изпълнят всяко твое желание.

Вълкът се засмя:

— Ако имаха власт над рогатия, нямаше да стоят вързани като агнета пред заколение. Предпочитам златото на баронесата пред власт над демоните.

Игуменката каза:

— Ако не извикаме Сатаната, ще върнем книгата на папата. От столетия Рим дири тази книга.

Главатарят каза:

— Виж — това е разумна приказка. Защото, ако не извикаме дявола, трябва да се разправяме с баронесата. А тя е жив дявол.

Те говореха пред нас, пленниците, все едно че ни нямаше. Наистина Лада и Влад не разбираха ни дума. Но какво значение имаше дали ги чуваме? За тях ние бяхме вече мъртъвци.

Мъжът-вълк приближи Лада с нож в ръка. Попита я:

— Къде е книгата?

Казах му:

— Тя не разбира говора ти.

Той не ме погледна, а хвана яката на Ладината кожена риза и със замах отряза голямо парче от кожата. Бялото рамо на Лада светна на огъня. Главатарят се върна при игуменката и посочи някакъв човек все още с вълча маска.

Тогава Влад се изправи на крака, вдигнал на гърба си Мраморния олтар. Моето налудничаво и разсеяно предположение, че българинът би могъл да стане, понесъл целия олтар, внезапно се сбъдна като в съновидение. Той стоеше едва прегърбен, с лице, което по-добре да не си спомням. Мишците му оплитаха гърдите и ръцете му като изпънати въжета, които всеки миг ще се скъсат. Но се скъсаха ремъците, вързали го за олтара. Мраморната глава с рогата и гроздовете с тътен се тръшна върху плочите — тя тежеше поне десет пъти колкото човек. А човекът излетя нагоре. Страшен рев вкамени хората-вълци. Влад скочи сред огъня и грабна пламтяща цепеница. Завъртя я в огнен кръг. Очите му горяха червени, огрени от пламъците. Остатъците от дрехи по него пламнаха. Той риташе главни и жар срещу хората-вълци и игуменката. Изведнъж си спомних дявола от пещерата на богомилите — но сега лицето на Влад беше по-страшно от маската на дявола.

Това, което стана по-сетне, видях в агония и ужас, полузадушен от въжето, което въодушевеният ми страж дърпаше като въже на камбана. И главата ми биеше като камбана пред пожар. Изправих се на пръсти, но все едно — от време на време висях като обесен. Разумът ми се замъгли, очите ми изскочиха от орбитите. Виках — дали пред смъртта, дали от възторг, не зная.