Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 72

— Какво е станало?

Нямаше как да не му кажа:

— Отвлекли са Лада.

Той изрева като звяр, хвана баронесата и я вдигна нагоре, докато лицето й се изравни с неговото лице. Тя му се усмихна с безкрайна нежност. Изведнъж се досетих и бързо казах:

— Доминиканецо, книгата е в момичето.

Не знаех кой е отвлякъл Лада, но само с помощта на Доминиканеца и баронесата можех да я открия. Дотогава Свещената книга щеше да е в безопасност. Какво шеше да се случи по-сетне, щях да мисля, като му дойде времето.

4.

Тук би трябвало да разкажа за игуменката и за хората-вълци. Но това е помен и песен за Влад.

Игуменката на близък манастир бе разбрала от самия Доминиканец, че търси Свещената книга на богомилите. За нея тези богомили бяха поклонници на дявола. И тяхната книга можеше да направи човека, който я притежава, господар на света, защото с нея можеше да бъде извикан самият Сатана. Тъй игуменката за своя сметка се включи в гонитбата на Свещената книга и доведе хората-вълци.

Когато излизахме от странноприемницата, помолих да отида до коня си. Доминиканеца вървеше до мене. Взех нещо от седлото и с крак избутах рогатината под купчина сено. Влад ме видя.

5.

Когато разбрахме, че Лада е отвлечена в свърталището на хората-вълци, развалини на римски град, аз и Влад успяхме да избягаме от Доминиканеца. Надявахме се сами да открием и освободим Лада. Знаехме вече къде е мъртвият град. Промъкнахме се в града и ни плениха. Хора с вълчи маски изскочиха направо от земята, като отмятаха мраморните плочи — същински мъртъвци, които напускат гробовете си. Развалините бяха прорязани от канали, високи или дълбоки човешки ръст, в които можеше да се ходи изправен. Тъй вълците можеха Да стигнат под земята навсякъде из града.

Нощ беше. Между повалените колони на някакъв храм разбойниците разпалваха висок огън. Около него се Мотаеше като сянка прегърбена вещица.

Аз бях завързан пред висока плоча, на която бяха издълбани образи на мъж и жена. Мъжът водеше жената Надолу по стръмни стъпала, в преклонените глави и сведените гърбове личеше безпросветно отчаяние и дълбокапечал. Изправен бях, на врата ми беше вързано въже, преметнато през каменен корниз. Държеше го някакъв ухилен безумец, който всеки миг можеше да ме удуши, ако дръпне въжето.

Лада бе завързана в рамката на каменна врата с вдигнати нагоре ръце. Нямаше шлем и русата й коса светеше разпиляна на светлината на огъня.

Влад бе завързан седнал, облегнат на мраморен олтар между сведените рога на свиреп бик, окичени с гроздове. Могъщите му мишци светеха на огъня, облени в пот и кръв. Изглеждаше така, сякаш можеше да се изправи и да вдигне със себе си целия олтар.

Наоколо бяха наклякали или налягали по корем няколко десетки от хората-вълци. Някои още носеха отвратителните вълчи маски. Приличаха на кучета, заобиколили дълго преследван дивеч, готови всеки миг да се хвърлят и да го разкъсат. Главатарят на тези изверги седеше пред мене на каменно стъпало, което не водеше наникъде. Дясната му ръка висеше, превързана с черен парцал — Влад го беше подържал няколко мига в мечите си обятия. Всички мълчахме, като че ли си отпочивахме след отчаяната схватка, в която ни плениха.