Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 71

— Госпожо…

Тя святкаше с очи и зъби. Казах й:

— Простете ми, че не познах една дама без… в дрехите на прислужница.

Тя ме попита:

— Кой сте вие? Казах й:

— Аз съм барон Анри дьо Вентадорн.

И прехапах езика си. Но Влад не разбираше ни дума от разговора ни. Той бързо бе навлякъл доспехите на барона.

И в този миг вратата с трясък се разтвори и на прага застана Доминиканеца. Зад него се блъскаха поне десетина души с извадени мечове. Доминиканеца кимна с глава и двамина опряха мечовете си в ребрата на Влад. С бързо движение баронесата с гола ръка отстрани мечовете.

Доминиканеца каза:

— Госпожо, този човек е българин, еретик. Баронесата тържествено изрече:

— Този човек е моят съпруг — барон Бертран д’Отарвил.

Доминиканецът онемя. Онемях и аз. Първи проговори монахът.

— Госпожо, аз съм легат на Светия отец. Повтарям този човек е българин и еретик. Тя каза:

— Това е моят съпруг.

Доминиканеца каза:

— Когато вашият съпруг е поел светия кръст, той е бил на тридесет години. Оттогава са минали още двадесет. Това прави петдесет.

Баронесата каза:

— Моят съпруг се сражаваше за освобождаването на гроба Господен. И Господ го благослови с нова младост. Или ти не вярваш, че Бог може всичко?

Изведнъж разбрах, че само наглед поведението и думите на баронесата изглеждат напълно налудничави. Същото разбра и Доминиканеца. Той въздъхна и предпазливо каза:

— Госпожо Д’Отарвил, тъй рядко виждаме да стават чудеса в наши дни.

Баронесата промълви:

— Само заради нашата слаба вяра, Доминиканецо. Много се молих Богу, вече мислех, че съм вдовица. Ти не познаваш силата на вдовишките сълзи…

Доминиканеца каза решително:

— Госпожо, невъзможно е.

Тя каза:

— Ще видим.

Той каза:

— Вие имате васали.

Тя каза:

— Но имам чичо кардинал, сестра, женена за херцог, и братя в свитата на френския крал.

Доминиканеца загуби самообладанието си.

— Това е лудост. Дайте ми този човек. Имам повеля от устата на самия свети папа да го намеря жив или мъртъв. Дайте ми го — ако душата му е чиста, ще се върне при вас чист.

Баронесата каза:

— Душата на човека в нашия земен свят е в тялото му. Не ви давам тялото на този мъж. То ми трябва. Доминиканеца млъкна. После тихо изрече:

— Размислете до разсъмване. Ще извикам самия Симон дьо Монфор.

Баронесата каза:

— Ще ти кажа нещо от Светото писание: „Човек загива и с него загиват намеренията му.“

Доминиканеца гордо се изпъчи, по хищното му лице се изписа презрение. Рече й:

— Кого заплашвате?

Баронесата каза:

— Никого. В света нещата са преплетени много сложно и много объркано, Доминиканецо. Нима докосвам тази кана?

Тя се приведе и полека задърпа покривката върху ниска масичка. На масичката имаше кана с вино. Всички втренчено гледахме ръката на баронесата. Горкият Влад не разбираше нищо и местеше поглед от лице на лице. Баронесата неумолимо притегляше каната към ръба на масичката. И каната падна и се строши. Червено вино оплиска моите ботуши и сандалите на Доминиканеца.

А в стаята се втурна воин и викна:

— Шайка с маски на вълци отвлече момичето. Влад възбудено ме хвана за ръката.