Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 70

Но вестите летели по-бързо, отколкото пресмятахме. И при нас дошла, без да я позная, баронеса Д’Отарвил. За нея спирането на барона в първата кръчма било съвсем естествено — тя мислела, че мъжът й ще поразпита за нейното весело властване в замъка, докато той е воювал по светите места.

Тя влезе при нас облечена като прислужница. Не успя да види лицето на Влад, макар да се навеждаше, уж че налива вино в чашите, като почти докосна с едрите си гърди шлема му. Влад се хранеше с лице към стената, а забралото на шлема му бе спуснато.

Но после се разбра, че на стената имало прикрит отвор, през който баронесата видяла лицето на Влад.

Помня го, зная какво е видяла. Когато връщам образа на Влад в спомените си, често виждам това лице.

Дългият път и служенето на Свещената книга бяха изваяли лицето на Влад с нова, мъжествена красота. Стопи се тази детска пълнота и свежест, загорялата кожа се изпъваше по едрите кости. Влад смучеше портокал, рязнал бе плода и твърдите мъжки устни сякаш го целуваха. Пламъците на светилниците и огъня в огнището оживяаха лицето му с игра на светлини и сенки. Късата брада го правеше по-зрял и по-мъжествен.

Влад затвори очи, за да се откъсне от света наоколо, да изпие до дъно този миг на отдих и блаженство.

Зад стената баронесата също затворила очи. Това разбира се, не бил нейният съпруг. Но дрехите били на барона. Тя трябвало да узнае съдбата му.

3.

Останахме да спим в странноприемницата — Лада клюмна още на масата, — всички в широката горница с огнището. Посред нощ ме събуди протяжният, зловещ вой на вълк, който зове луната. Отворих очи и видях кръчмаря на колене пред образа на Богородица, скрита в малка ниша до огнището.

Събуди се и Лада. Докато спеше, тя си беше оная невинна чиста девойка от пещерата, тя не можеше да скрие, че е жена. Като нахлузи шлема си, лицето й стана строго и враждебно. Тя каза:

— Вълци.

Кръчмарят изохка:

— Хора са. Върколаци.

Скочих на крака, чак сега видях, че Влад го няма. Втурнах се нагоре по стълбището.

И още зад първата врата, която блъснах, намерих Влад. И баронесата.

Полуголата жена седеше на коленете на полугодия Влад. Тя беше богато надарена с гръд и бедра, но в обятията на Влад изглеждаше крехка и нежна. Лицето на Влад грееше едновременно от копнеж и от тъга. Навярно не е било много трудно да се прелъсти дете като Влад. Въздъхнах и казах:

— Владе, ела.

А на жената казах:

— Махай се.

Познах, че е прислужницата, а и на пода бяха струпани бедните й одежди. Не мога да скрия, оглеждах полуголата жена.

Тя скочи на крака и кресна:

— Клетнико, как смееш да говориш така с една баронеса Д’Отарвил!

Отпуснах голия си меч и опрях острието в пода. Успокоих се, че намерих Влад. Казах й:

— Барон Д’Отарвил… Баронеса Д’Отарвил… Пълно е с благородници. Дори аз съм барон.

Тя се задушаваше от бяс. Обърна се, без да се грижи за това, че ми показва нещо, което обикновено се крие от непознати мъже. Наведе се над ракла, измъкна плащ и се наметна. Само някакъв си плащ, само една вирната глава — и аз приклекнах на едно коляно. Изрекох с разкаяние: