Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 69

Изправих се. Метнах рогатината отзад на плещите си наравно със земята. Протегнах ръце встрани колкото мога и събрах пръсти около топлото желязо. Като че ли се разпънах на кръст.

Останах така изправен — колко, не зная. Ако някой от хората в пепелището вдигнеше поглед, може би щеше да види на тъмното небе да се очертава черен кръст. Те, албигойците, мразеха кръста, Боян отказа да го целуне. Но аз, Анри, почитах знака на мъченическата смърт на Спасителя. Исках да осеня с благословията му мъртвите мъченици.

Рогатината притискаше плещите ми, мъчеше се да превие врата ми, да сведе надолу главата ми. Борех се с болката, държах челото си повдигнато към звездите.

Предчувствах — и се боях от това предчувствие, че книгата ще се остави да попадне в беда, за да поиска нови криле, за да полети.

ДЕВЕТИЯТ ДЕН

1.

Слънцето залязваше. Ако човек ни гледаше отстрани и отдалеч, ние тримата навярно сме били като излезли от ония рисунки, които украсяват страниците на рицарските песнопойки. Черен път между огромни кестени, на пътя рицар и пажът му. След тях — верен васал. Далеч напред, вече забулени в синкава мъгла, мъжделеят бледите очертания на рицарски замък. Сенките са меки и дълги, над земята и хората витае сънлив покой и предвечерна умора.

Отблизо всеки би видял, че конете едва-едва се влачат, провесили глави до земята. Ние дремехме в седлата, клюмнали над конските гриви. Приспивно шумяха невидими ручеи, мекият път поглъщаше тропота на копитата.

Завой — и пред нас се ширна поляна. Дърветата бяха изсечени, за да сторят място на няколко ниски постройки от дърво и камък. Най-високата бе странноприемница. Под стряхата висеше изкривен дървен щит — навярно най-доброто произведение на местен живописец — чудовищна глава на глиган с бели бивни, извити като рогове.

Влад спря коня си, едва не се блъснах в него. Конят на Лада сам спря, тя не вдигна глава. Когато се изравних с Влад, погледнах лицето й. Изглеждаше унесена, както бе измършавяла и изтощена, наистина приличаше на момче.

Влад погледна глигана на гърдите си и свали забралото на шлема си, сякаш щеше да се нахвърли с наведено копие срещу дървения щит. Побутнах Лада по рамото и казах:

— Мисля, че влязохме в земите на барон Д’Отарвил.

2.

Кръчмарят едва не умря от страх, като видя изтъркания глиган върху гърдите на Влад. Само успя да промълви:

— Господарят…

И се просна в краката му. Влад величествено мълчеше.

Няма да забравя шествието, което се изниза пред нас, седнали в опушената горница. Само ние бяхме — тримата. Начело вървеше кръчмарят и носеше огромно блюдо с риба. Дебелата му жена крепеше върху главата си тава с прасенце. Пораснала дъщеря — вече дебела като майка си — притискаше към едрите си гърди кошница с портокали и ябълки. Три дребни деца преплитаха крака под тежка делва с вино, три оловни чаши и огромен кръгъл хляб. Последно вървеше мършаво куче, вперило поглед в блюдата.

Господи, какво си спомням… Ние бяхме изгладнели, уморени и не можехме да се преборим с изкушението да вкусим тези дарове на благодатната френска земя.