Читать «Странният рицар на свещената книга» онлайн - страница 68

Казах му:

— И на другия ден Доминиканеца ще разбере, че ние сме в земите на барона. Той знае, че истинският барон е мъртъв.

Влад каза:

— Искам той да разбере. И да ме подгони. Веднага схванах мисълта му, в мига, в който издума „да подгони мене“. Не „нас“. Така разбрах от полуслово и Ясен. Казах на Влад:

— Не мисли за Ясен.

Той каза:

— Ясен отиде на смърт. Аз съм ловец, Бояне.

Загледах го. Смрачаваше се, лицето му потъваше в мрак. Той събра сили да признае:

— Преди да стана богомил, бях царски ловец. С баша си. Млад бях, дете. Убил съм седем мечки с рогатина като ей тая. Гонил съм елени като вълк. Докато един ден… разкаях се.

Спомних си оная нощ, в която Ясен уби пирата. Видях Влад да се бие като дявол, но мислех, че го води любовта му към книгата и ненавистта към враговете й. Той се разкаял, че убивал мечки и елени… Това дете-мъж. Кога аз щях да се разкая?

Влад каза:

— Не се ли почуди, че съм се съгласил да сложа главата на дявола? Всяка година богомилите хвърлят жребий кой да стане дявол. Тежи им. Плашат се. Дедецът ми наложи огнената корона за изкупление.

Казах му:

— Ще си помисля.

Влад настояваше:

— Не отивам на заколение. Ще влезем уж тайно в земите на барона — да излезе, че той се крие, да разбере какво са правили, докато го е нямало. Само ще разлаем кучетата — и ше се разделим.

Казах му:

— Ти не познаваш тази земя. Не говориш езика на хората й.

Влад каза:

— Планините и горите бяха моят роден дом. Дърветата и водата са същите като при нас. Когато Доминиканеца тръгне след мене, ще го водя по следите си три дни и ще сляза от коня. Ще прогоня коня — като го стигнат, ще видят празно седло. Ще намеря нашите братя в подножието на Алпите. Там има българи. И ще се върна в Търнов. Заклевам се.

Мълчах. Не виждах какво друго можех да предложа. Но не преставах да мисля за Ясен. Тогава Влад ми каза:

— Когато кучета подгонят стадото елени, водачът елен се отделя и примамва кучетата, та ги влече след себе си. И кошутите избягват…

Така каза: „Водачът елен.“ Той беше водачът. Аз се превърнах в кошута, която водачът спасява. А зад Влад все още различавах в мрака да белее дрехата на Лада.

Влад ми каза:

— Не казвай на Лада. После… тя ще разбере. Тя ще остане с книгата.

Да, и Лада щеше да се спаси. Ако спечелех няколко дни щях да се оправя.

Казах:

— Да тръгваме.

Дълго се вглеждах в мрака. Долу, в пепелището, плахо пламнаха свещи. Вдигнах рогатината, в която живееше Свещената книга. Изведнъж ми се стори, че и книгата е желязна — тънки стоманени листи с писмена, изписани от огън.

Най-напред мислех за Свещената книга като за гълъб, който носи блага вест. Сетне мислех, че е запалена факла. По-сетне видях, че е орелът от приказките, който се храни с плътта на хората, които носи на крилата си. Но книгата се бе превърнала в жар-птица, която спусна криле на стрехите на човешките домове и ги запали. На светлината на пожарите се събраха ловците и палачите.